Спасители: Хората в Турция са потънали в тиха мъка, нямат сила дори да плачат
Ветераните Милко Николаев и Мирослав Маринов вадили хора и при труса в Измит през 1999 г., търсили децата в Лим, моряците от “Хера”, били при взрива в Хитрино и на потопа в Цар Калоян
България бе една от първите, които изпратиха спасителни екипи в Турция след унищожителното земетресение там на 6 февруари. На място работеха 80 пожарникари и спасители с 18 единици специализирана техника.
Освен модула на пожарната бе оказана и помощ от 40 доброволци от Националната асоциация на доброволците в България, доброволци от клуба по "Пещерно спасяване", 12 планински спасители с 5 кучета от ПСС към БЧК, служители на дирекция "Аварийна помощ и превенция" при Столична община, лекари от ВМА и МВР болница, които бяха на различни горещи точки в засегнатите райони.
Българите доказаха, че могат да работят заедно с други европейски екипи по издирване и спасяване при изключително трудни условия. Заслужиха благодарността и уважението на местните жители. В поредица ви разказваме техните преживявания.
И най-зрелищните кадри и клипове не могат да покажат трагедията на хората, тяхната безпомощност и страданието им.
Това казват след 11-дневна мисия в района на унищожителното земетресение в Турция от 6 февруари командирът на екип Милко Николаев и старши спасителят Мирослав Маринов.
Общо 7 души от сектор “Специализирани оперативни дейности” в Горна Оряховица към пожарната във Велико Търново имат точно 3 часа, за да се приготвят и тръгнат към районите на бедствието. Мъжете са част от международния модул за търсене и спасяване в градска среда MUSAR.
Почти 48 часа продължава пътуването в много трудни метеорологични условия, пресичайки планински региони и по разрушени от земетресението пътища. Спасителите ни са настанени в лагер, изграден на стадион, за да се гарантира безопасността им, и са включени в създадените модули под ръководството на центъра за управление на спасителните дейности.
Българите работят в Бесни и Адъяман заедно с екип от Полша, а в някои операции си сътрудничат със спасители от Китай и Венецуела. Успяват да извадят 4-ма затрупани - две жени, дете и мъж.
“Най-сложната ситуация бе при спасяването на жена в Бесни, която ни отне над 20 часа. Започна още през нощта с информация от местните, че чуват стонове. Установихме, че има оцелял. Беше трудно, защото се подходи от различни места, докато се стигне до жената.
Акцията бе прекъсвана на няколко пъти заради
разместване на плочите и риск за нас”,
разказаха след завръщането си мъжете в униформи.
Не знаят имената и възрастта на спасените. Нито самоличността на телата, които са вадили.
Такава е религията на местните, те изнасят през проправените тунели телата, а след това ги поемат местните спасителни екипи.
“Всички искат да помагат, няма агресия, няма нападки, че не действаме бързо или че според тях не подхождаме правилно. Оказват съдействие на всички, без значение дали сме българи, китайци или поляци.
Чакат да им кажеш какво да помогнат - да изхвърлят материал, когато вадим от самия разрушен блок, носят греди, техника”, разказват Милко Николаев и Мирослав Маринов, ветерани в екипа на спасителния отряд в Горна Оряховица.
Те са с над 30 години стаж
и са участвали в спасителна мисия след земетресението с епицентър Измит през 1999 г. Различното при сегашните унищожителни трусове е мащабът на апокалипсиса.
Отделно, че тогава турците не били подготвени за такива бедствия, сега имали много по-добра подготовка, ангажирани са много професионални и доброволчески сили. Оборудвани са с по-добра техника - въобще спасителните служби на Турция са в пъти по-добре развити сега, сравняват те.
“Организацията им беше страхотна, всеки трети камион, пътуващ към южната част на Турция, бе натоварен или с багер, или с фургони, или с помощи”, казва младши инспектор Николаев.
“Цяла Европа им помага много. Тежката техника е тяхна, но хуманитарната помощ е от цял свят”, допълва колегата му Маринов.
Нашите спасители казват, че съседите
не са си взели поука по отношение на строителството
След 1999 г. са затегнали мерките, но в последните години градили безконтролно. Лошото строителство е основният фактор за тази трагедия.
“Кой е виновен за това, ще кажат компетентни органи, но как може два 6-етажни блока да са паднали и оставили плоча върху плоча, а други 5-6 наоколо да са само напукани, даже не са се наклонили”, коментират опитните спасители.
32 години Милко Николаев работи в Гражданска защита. Казва, че попаднал случайно.
“През 1991 г. беше криза, нямаше работа, подадох си документите и ме взеха”, спомня си той.
Мирослав постъпва година по-късно. Завършил е сержантското училище в Горна Оряховица и бил разпределен в другия край на България.
“Бях в отпуск, чух случайно, че се създава този професионален отряд през 1992 г. Подадох си документите, одобриха ме и така 31 години”, усмихва се Мирослав.
Двамата си спомнят много ясно първата голяма спасителна операция - тир се врязал в сградата на банка в Килифарево. Материалните щети били огромни, имало жертви и ранени.
След това са участвали в почти всички големи бедствия и катастрофи у нас в последните десетилетия. Работили са в издирването на 19-те моряци от кораба “Хера”, който потъна преди 19 г. край Босфора.
Търсили телата и на 12-те свищовски деца, които се удавиха в река Лим. Спасявали след наводненията в Цар Калоян, в Мизия.
Вадили и ранени от апокалипсиса в Хитрино, където адска експлозия вследствие на влакова катастрофа отне живота на 7 и рани други 29 през декември 2016 г.
“Като цяло навсякъде е тежко. Ние вече не го отразяваме толкова - изключваме се и си вършим работата, за която сме отишли. Но когато има жертви, тогава е най-тежко”, казва Милко.
С Миро са единодушни, че на първото земетресение в Турция им било най-тежко, защото било много топло.
“Голяма площ, много жертви и климатът влажен. Всичко това предразполага бързото разлагане на телата под останките.
Миризмата и гледката бяха ужасяващи”,
помнят двамата спасители. И тогава успели да извадят оцелели хора изпод разрушенията.
“На 6-ия ден извадихме жива жена, на 7-ия - дете. Като ги извадихме, бяхме герои в град Чинарджък. Радваха ни се, канеха ни на чай, на кафе, да ползваме баня”, разказва Милко.
Семействата на двамата спасители вече са привикнали с честите им отсъствия, макар да продължават да се притесняват за тях.
“Като бяха малки децата, беше още по-тежко. Едно е да отидеш на нормално 24-часово дежурство тук, друго е да те няма 10 дни. Но те са се научили вече да се справят сами”, казват двамата.
Никой от потомците им обаче не е изкушен да поеме пътя на баща си. 30-годишната дъщеря на Милко е строителен инженер и се е устроила в столицата. Синовете на Мирослав са на 28 и 26 г., но работят в друга сфера.
След тежките мисии всеки има своето малко бягство. Милко възстановява с риболов. Мирослав - с фотография.
“Преди снимах пейзажи, но сега нямам много време да ходя из природата. Обичам да се занимавам с натюрморти”, казва Мирослав.
Милко пък е категоричен, че най-хубавите риби се хващат с добра компания, на палатка край водоема:
“Просто трябва да намериш хора, които мислят като теб, забавляват се като теб. С тях най-добре се разпуска.”
Както на всяка спасителна мисия, Мирослав не се разделя с фотоапарата си, вече е прегледал всички кадри от сринатите градове в Турция. Удивлява се как в снимките има неща, които не е забелязал на терен, но е уловил през обектива. Скоро
ще покаже в изложба лицата на трагедията
“Човек, изтъкан от мъка... Но никъде не видях сълза, нито една, независимо дали е мъж, жена, дете. Потънали са в тиха мъка”, разказва той.
Двамата обаче са се просълзявали при срещите си с човешката мъка. Все пак повечето от сълзите им са били от щастие - когато мисията им завършва благополучно и успяват да спасят живот.
След над 30 години в спасителния отряд те не мислят да се отказват.
“Засега се чувстваме добре, здрави, все още не се даваме на младите. Вършим си работата и имаме на какво да ги научим и какво да им покажем. За нас това е животът, не го приемаме като работа. В кръвта ни е”, казват Милко Николаев и Мирослав Маринов.