Най-четящото дете - Виктор, минава на романи, вече е голям за приказки
- Второкласникът сричал още преди да навърши четири
- Любимо в училище му е физическото, но книгите са голямото вълшебство в неговия живот, а Валери Петров - най-обичаният автор
Да си само на осем, а вече да имаш завидна биография. Запознаваме ви с един второкласник, който е наистина специален. Столичната библиотека го удостои с отличието “Млад читател на годината”.
Виктор Попов ѝ е редовен посетител. При това не по задължение, а по желание. Зад гърба си
има над 120 прочетени книги
Съмнявам се, че много мои връстници могат да се похвалят с подобна “библиография”. А сред тези на сина ми със сигурност едва ли има такива.
За Виктор обаче четенето е вълшебство. Вече има изграден вкус. И книгите от задължителния училищен списък не са досаден ангажимент. Любимият му автор е големият Валери Петров. Затова каним Вики на среща в уютната атмосфера на малката софийска книжарница “Нисим”, носеща името на любимия на поколения поет, писател и преводач.
Типично по детски, Виктор ахва при вида на огромното количество книги и мигом хуква да разгледа, да пипне, да разлисти. Казва, че за него това е рай. И не се шегува. Протяга шия към стигащите до тавана стелажи и с широко ококорени очи пита дали има толкова висок човек, който да стигне до последния рафт, и как може да се вземе книга оттам.
В никакъв случай не си помисляйте, че разказвам за онова клише от филмите “дебело дете - отличник”. Не! Виктор е точно същият като връстниците си. Усмихнат, рошав, палав. Не е лишен от нито един от чаровете на детството.
Домакин на срещата ни е внучката на Валери Петров - Ани
От разговора на Ани с Вики научаваме, че малчуганът има гадже, което, естествено , е русо. Че със съучениците си са “добър екип”. Че разговарят “момчетата за футбол, а момичетата - за разни други, момичешки неща”. Че любимият му предмет е физическото.
Че се е научил да чете малко преди да навърши четири, а първото, което е прочел, е бил надписът на едно казино. А сега любими са му енцикплопедиите и ... романите. За приказките, казва мъдро, вече е голям. А в романите се крие истинска магия - може да си затвориш очите и да си представиш, че си участник, а дори и главен герой в действието. Виктор например
иска да е като Пипи. Да живее
в къща като нейната и да може да вдигне кон,
а защо не камион и дори цял блок само с двете си ръце.
Възбудата му от тоновете томове в книжарничката е заразителна. И за да ни убеди в любовта си към творчеството на Валери Петров, умело изнамира една от детските му книжки изпод купища други романи с дебели корици.
Зачита. А сред тишината в книжарницата, миризмата на хартия и прах усещането е някак сюрреалистично.
“Нямам аз предвид никаква поука. Аз съм страшен кит - я ела ми тука!”
И отворила една голяма, лакома уста. Червеят изпищял:
“Имам въдица! Имам въдица!” Но непослушната рибка го лапнала - ам! - и готово! И така свършила приказката…
Хайде сега да спим!
Но Оги не е доволен.
- И защо го лапнала? - казва той плачливо.
- Защото рибките се хранят с червеи - обяснява дядо му. - Хайде!
- А той защо нямал кука?
- Защото куката би била дидактика. Ти знаеш ли какво е дидактика?
Оги, разбира се, не знае какво значи тази “възрастна” дума.
(И вие не я знаете, но това няма значение.) На него само му е мъчно за червея.
А дядо му е вече подхванал своята приспивка:
- Миш, Миш, Миш,
няма ли да спиш?
Запуши ушета -
Сънчо вече шета!
Затвори очички,
както правят всички,
че на твоя дядко
времето е кратко
и не бива, Миш,
да му го хабиш…
(От “Копче за сън” на Валери Петров)
Различен ли е Виктор от връстниците си, които наричаме “поколението Z”, и
как родителите му са превърнали едно “цифрово” дете в четящо?
Рецептата на майката е проста - личен пример. Децата да видят родителите си, че четат, повече книги в детската стая, по-малко електронни устройства. Открила, че ако малкото дете е засипано с шарени пластмасови играчки, шансът книгата да му стане интересна е почти нула. Питам не смята ли, че така ощетява Виктор и го прави малко “по-непригоден” за средата, в която расте - повечето му съученици отдавна са на ти с интернет, игрите и социалните контакти там. Казва, че е наясно с това, но е убедена, че това, което отнема, е само негативно.
Нинела Върбанова има и по-голяма дъщеря. Опитва да я приучи да различава ценното от евтиното. И е разбрала, че може да влияе на изборите ѝ само до време, после децата започват да вземат решенията си сами. Затова е важно да им бъде дадена стабилната основа и да знаят, че е важно как и какви избори правят. Дава ни пример - тази Коледа и Нова година децата сами се отказали от подаръци, но получили екскурзия до Барселона. И категорично определили избора си като правилния.
Дано рецептата на Нинела помогне и дано не оставим “мишката да изяде книжката”. Международно изследване регистрира, че около 26% от българските ученици изобщо не четат книги. И все пак надежда има - от Столичната библиотека отчитат, че 63% от читателите им са млади хора.
Изследвания на педагози и психолози доказват, че разликата в грамотността на учениците, които четат редовно художествена литература, и тези, които никога не четат такава, се равнява на почти двугодишно обучение в училище.
Майката на Виктор не претендира, че рецептата ѝ е общовалидна. Трябват различни “подправки” за всяко отделно дете и всяко семейство. Така мисли и Ани Хаджимишева, която е превърнала книгите не само в ценност, но и в смисъл. Спомня си как е седяла в скута на Валери Петров. Как дядо ѝ е намирал начин да я заинтригува с нова книга, как я е разсмивал с прочетеното. Ани има деца на възрастта на Виктор и не се изненадва, че дядо ѝ продължава да е сред любимите автори на малките. Нейните две дъщери също са от четящите. Не го е постигнала с натякване, оставила ги сами да открият магията на думите. А това, обяснява ни Ани, не става от раз. Има доста малки клиенти, които
редовно влизат да си изберат книга. Това я прави щастлива
В последните години, особено покрай пандемията, четенето сякаш отново се върна на мода, смята Ани. Опашки вече има не само пред хранителните магазини, а и пред книжарниците. Хората си припомниха, че книгата е достъпен, но стойностен подарък и приучават децата си на отношение към нея.
А Виктор вече има отношение. И то какво! Хем заразно, хем по детски чисто.