Алек Попов: Някои посрещнаха отхвърлянето ни за Шенген с мазохистична радост. А кървавите диаманти не влизат през България
Привидната свобода може да бъде по-коварна от откритата тирания
Днешната криза бе забъркана от политици и може да се реши единствено от тях
Трябва ли да се натрупат още болка, срам и безредие, за да се измъкнем от блатото
Светът навлезе в ерата на “не-смеха”, която е предвестник за нов тип деспотизъм
- Изпратихме драматична 2022 г. не само в България, но и по света. Намирате ли в нея нещо, което да ви предизвика за нов роман или разказ, г-н Попов?
- Годината наистина беше драматична, по-скоро трагична, но от няколко години живеем в “интересни времена” - нещо ми подсказва, че те не са свършили, а кулминацията предстои.
Механизмът, по който реалността прониква в литературата, е различен за всеки, аз лично не се ръководя от никаква специална програма за отразяване на значимите събития; понякога малки детайли открехват вратата и зaдвижват фантазията, която вплита големите теми от живота в тъканта на едно произведение по най-неочакван начин. Това е деликатен процес и няма нищо общо с комсомолския порив да бъдеш актуален на всяка цена, да се мяташ от рубеж на рубеж, от кауза на кауза. Тези идеи са залегнали в разказа ми “Пътят на охлюва”, който “24 часа” беше така любезен да публикува.
Драматичните събития, на които сме свидетели днес няма как да бъдат осмислени без едно по-дълбоко вглеждане в нас самите, в интуицията ни за добро и зло, отвъд рекламните слогани, самодоволството ни и чувството за непогрешимост. Повърхностните аналогии с миналото също не могат да ни помогнат, защото историята винаги държи по някой скрит коз в ръкава си. Тя никога не се повтаря. Вероятно това отговаря и на въпроса защо хората рядко се учат от грешките на предшествениците си.
- Наскоро се завърнахте от САЩ, където бяхте гост на Коледния трети пазар на българската книга в Чикаго, организиран от Културен център “Магура”. Кои са най-популярните български заглавия за сънародниците ни там?
- Тези, които са популярни и тук. Все пак става дума за българска общност, а днес информацията пътува бързо. Хората се осведомяват. Културният център “Магура” е пример за самоорганизация на будните българи в духа на най-добрите традиции на Просвещението. Необременена от бюрокрация, независима организация, която се ръководи от малък, изключително сърцат екип и разчита на широка мрежа от доброволци. Тук сякаш са си дали среща най-добрите черти на американския и българския дух: липсата на предразсъдъци, предприемчивост и отвореност, неформалната празничност, любопитството и съзнанието за културна принадлежност. Животът в Америка не е лесен, призракът на самотата дебне от всеки ъгъл и усещането за общност може да се окаже спасително. Да се срещнеш с толкова български заглавия, подбрани с вкус, прелетели хиляди километри, наистина е рядък, вълнуващ момент. През тази година имах честта да бъда гост и на Фестивала на българската книга в Брюксел - още едно събитие, организирано с много ентусиазъм и доброволен труд. Мисля си, че ако тези форуми на книгата се превърнат в трайна тенденция и се разпространят сред повече наши общности в чужбина, това ще е положителен знак за бъдещето.
- Представихте “Мисия Туран” и “Сестри Палавееви” пред българската общност в Чикаго. Кое в тези две ваши известни произведения ги развълнува най-много?
- Смехът е една от най-силните и чисти емоции, които най-трудно се поддават на манипулации. На пръв поглед “Сестри Палавееви” и “Мисия Туран” разказват две съвсем различни истории, но като метод и стил, като подход към митовете от миналото доста си приличат. И двата романа действат освобождаващо - поне така съм чувал от читатели, и за мен подобна оценка е най-голямата награда.
- Смениха се не само управления, но и поколения в политиката ни - защо комуникацията между тях не върви така, както върви между вас и читателите ви?
- В живота и в литературата няма как да протече пълноценна комуникация, ако някой се е окопал в позицията на абсолютната истина и непогрешимост.
Манихейство, дуализъм, богомилство - в духовен план ние продължаваме да сме в плен на заблудите, които тези ереси са насадили в мисленето ни.
За мен е много странно, че именно интелектуалците, поне част от тях, са станали проводници на това опростено разбиране за живота, възможно е да се дължи на неизживяното вляние на социалистическия реализъм.
Но ако някой толкова държи на моралното си превъзходство, което все пак е вид суета, не би следвало изобщо да се докосва до политиката - това е територия на компромиса, на играта, на волята за власт. Дори когато на пръв поглед целите са благородни, политиката си остава не особено благороден спорт. Влизайки в тази игра човек трябва да е наясно, че ще загуби част от себе си, вероятно по-добрата част. Това често ни се представя като жертва пред олтара на общото благо. И може би щеше да бъде, ако не беше силният елемент на лична корист, който няма как да се скрие.
Този баланс между частния и обществения интерес всъщност е единственото мерило за морал в политиката. Ако балансът клони към частното, работата е зле. Ако се наклонява в полза на общия интерес, значи човекът е относително читав. Трябва да се научим да ценим тези малки разлики, а не да търсим съвършенство там, където го няма.
- И други знаци от профила на властта символизират промяна - доскоро ни управляваха генерали, сега проектокабинетите са в ръцете на учени с титли. Разделенията са и според университета, от който е дипломата на кандидата за власт, също - според опита от предишни управления и липсата на какъвто и да е. Кое е по-добро за България?
- Най-добре е да има политици, които си разбират от работата. Политиката е много сложно изкуство и е твърде наивно да очакваме, че генерали, учени или, недай си боже, интелектуалци могат да се справят на този терен по-добре от онези, за които това е призвание. Не казвам, че един генерал не би могъл да стане политик, но просто трябва да има талант за това.
Политиката се усвоява на терен, а не се преподава в университетите. Тук дипломата не играе особена роля, академизмът даже може да навреди, защото между теорията и живота има огромна разлика. Не че е лошо да си малко по-културен, нали, това ще ти отвори някои врати, ще ти помогне да се ориентираш по-добре в международните отношения, да разчетеш културните кодове и ще ти спести ред конфузни ситуации. Но не може да замени политическия инстинкт, житейската мъдрост, познанието за човешката природа и психологията на масите, които се придобиват единствено чрез опита. Тази криза беше забъркана от политици и може да се реши единствено от тях, независимо от професионалния им бекграунд.
- След 4 парламентарни вота, скандали и обществен разкол, Нидерландия и Австрия не ни допуснаха в Шенген. Какво ни казаха с отказа си и какви ще са последствията за държавата ни?
- Като оставим настрани икономическите последствия, има и елемент на унижение, който допълнително ерозира каузата на европейското единство. Не мисля, че това решение беше справедливо, още по-малко - далновидно. Пък и едва ли ще реши и проблемите с мигрантския натиск и организираната престъпност. Не мога да разбера мазохистичната радост, с която някои в нашата страна посрещат тази новина, самобичуването, на което се подлагат в “най-добрите” традиции на съветската самокритика. Има нещо болезнено в тази реакция, нещо крайно сервилно, което предизвиква инстинктивно отвращение. При всичките ни кусури, а те не са никак малко, най-голямото препиране на капитали не се случва тук. Кървавите диаманти определено не влизат през България, нито сме крайната дестинация на трафикантите на плът, нито има, поне доколкото знам, джихадисти с български паспорти.
Между другото, направих си труда да надникна в сайта на Frontex - европейската агенция, натоварена с опазването на морските граници на съюза. Там има-няма 2000 души, половината чиновници, с перспектива да станат 10 000 към 2027 г... И как с такива мижави сили се охраняват хиляди километри граници?! На практика целият този натиск се поема от няколко южноевропейски държави, които далеч не са най-богатите, а на това отгоре са принудени да търпят и всевъзможни упреци. На фона на всички ресурси, които се пръскат за далеч по-маловажни неща.
- Войната в Украйна също носи разделение сред българите - за и против Русия. Не знам дали сте успели да забележите, но по улиците на София често се чува руска реч. Кое ни държи близо до “братушките” и коя е здравословната дистанция?
- Руският все още е “лингва франка”, или общ език за много хора в постсъветското пространство. Съвсем не е задължително тези, които го използват, да споделят неоимперските въжделения на сегашния руски режим. Разделението в нашето общество по тази линия има своите исторически корени, но по същество е модерен феномен, който има много повече общо с възхода на социалните мрежи, фалшивите новини, конспиративните теории, културните войни и нивото на лична неудовлетвореност от съществуващия ред. Русия пропусна исторически шанс да капитализира своето внушително културно наследство, научен потенциал и огромни природни ресурси, за да изгради една приемлива алтернатива на глобалния мейнстрийм. Предпочете да заложи на грубата сила, вкопчи се в носталгията по вехтото съветско минало, в миражите за имперско величие и в крайна сметка пося гибел и разруха. Сега вече е излишно да мъдруваме дали е могло да се случи иначе. Сигурно е можело, но в историята има значение само това, което реално се е случило. Времето не може да се върне назад, колкото и да ни се иска. Има граници, които, като се преминат, влизат в действие свирепите сили на Немезида, а срещу тях са безсилни и най-могъщите армии. Това са древни механизми за възстановяване на равновесието в света, на баланса между доброто и злото, на метафизичната справедливост, ако щете, които са валидни за всяка обществена система. Когато този баланс е нарушен, сривът е неизбежен. И тогава е най-здравословно да стоиш колкото се може по-далеч от тези, които са дръзнали да разгневят богинята на възмездието.
- Кое предизвика политическото безплодие да не излъчим редовно правителство до момента и очаквате ли нормализация след вот през 2023 г.?
- Напоследък много се спекулира с понятието “нормалност”. Но тази, за която всички бленуваме, всъщност не е нормално състояние на човека, а продукт на многовековни усилия, дисциплина на ума и тялото, на познания, които почти не се срещат в естествен вид. Напротив, много по-естествено е състоянието на хаос, безредие, невежество и тирания, в което човечеството е пребивавало през по-голямата част от своето съществуване тук, на земята. Да се изпадне до това състояние, всъщност е много лесно. За да се излезе от него обаче, са необходими целенасочени усилия. Не съм убеден доколко обществото ни е готово за тях, може би трябва да се натрупат още болка и срам, още безредие, за да се задейства инструментът на колективната воля, който ще ни измъкне от блатото.
- До края на 2022-а чествахме 100-годишнината от рождението на Радой Ралин, който с епиграмите си осмиваше режима на Живков. Защо обаче гласът на сатириците днес не се чува?
- Радой беше нашият Диоген, не се сещам за по-сполучливо сравнение. Циничен и нежен едновременно, саркастичен, остър, но и много хуманен в разбирането си за човека. Не се слагаше на никого, нито на властващи, нито на властващи моди, нито дори на народа. Беше вечната опозиция на тъпотата и грубия материализъм, без да се кипри с някаква висша духовност. Такива хора винаги ще бъдат рядкост.
Що се отнася до сатириците и защо гласът им не се чува. Който има уши, чува. Но този глас сякаш е най-силен в условията на диктатура. Може би не живеем в чак такава диктатура? Това е по-оптимистичната хипотеза. Но има и друга. Понякога си мисля, че привидната свобода може да бъде по-коварна от откритата тирания. Светът сякаш навлезе в ерата на “не-смеха”, която е предвестник за нов тип деспотизъм. Младите, а и не само те, привикват към една култура на извънредна обидчивост, която граничи с истерията. Това е някаква болезнена форма на егоцентризъм, която ни кара да вярваме, че целият свят се върти около нас и нашите чувства. Корпоративното зомбиране и академичната цензура също не насърчават особено способността ни за самоирония и анализ. И все пак да не забравяме, че голямата европейска литература е долетяла именно на крилете на сатирата като антитеза на лигавите рицарски романи и каноничните текстове. Бокачо, Сервантес, Рабле... Може би завръщането на критичния европейски дух ще се случи по същия начин - през смеха и развенчаването на новите кумири.
CV
Алек Попов е роден е в София през 1966 г.
Завършил е Националната гимназия за древни езици и култура и висше в СУ специалност “Българска филология”.
Автор е на романите “Мисия Туран”, “Мисия Лондон”, “Черната кутия”, “Сестри Палавееви" 1 и 2 сборниците с разкази “Митология на прехода”, “Ниво за напреднали”, “Телесни плевели” и др.
Член-кореспондент в БАН.
Носител е на множество отличия за литература.