12 години след смъртта си Ботев е забравен, а половин век – предимно отричан
Филмът “Ботев” предизвика буря от разнопосочни реакции, които за пореден път поляризираха обществото.
Оказа се, че същата ситуация с “поета революционер”, както бе наричан Христо Ботев от социалистическата пропаганда и агитация, е била наблюдавана преди повече от един век. Оценките на дейността му варират от национален герой до хаймана и вагабонтин.
Григор Николов повдига завесата...
Четете новата поредица на “24 часа”
Едва през 1927 година комисия установява къде точно е убит във Врачанския Балкан
До 1888 г. животът и делото на Христо Ботев не са нито в обществения интерес, нито пък в спомените на неговите бивши съратници в борбата за свобода.
Анализирайки ставащото в първите следосвобожденски години, Стефан Стамболов дава кратко, но точно обяснение: “След 1878 г. всеки от оцелелите поборници се втурна да прави кариера”. Разбира се, има предвид и себе си.
Всички останали живи борци за свобода, включително и неговите четници до 1888 г.
запазват пълно мълчание за делото и подвига на Ботев
Тогава Захари Стоянов издава в скромния дори и за времето си тираж от 300 бройки книгата си “Христо Ботьов. Опит за биография”. Тя е отпечатана в Русе в печатницата на Любен Каравелов, която той е пренесьл от Букурещ, а след смъртта му я наследява съпругата му - сръбкинята Наталия. Книгата е в продажба от 12 ноември 1888 г.
По това време на пазара са том I (1884) и том II (1887) на “Записки по българските въстания”, “Васил Левски. Четите в България” (1885), както и по-малко известните му днес “Не му беше времето” (1886) и “Архиерейски послания” (1883). Че Летописецът на българските въстания, както е наричан, е държал особено на продажбите на своите книги, личи от негово писмо до столичния му разпространител Димитър Златев-Черкина относно “Записките”: “Второ издание ще направя, ако купи Министерството. Сега ще пиша трети том”.
И това е напълно нормална реакция на писател, съзнаващ значението на книгите си, който и добре се грижи за своите хонорари. В продължение на 3 месеца във вестника, чийто “списател” е той, пуска рекламен текст: “Излезе от печат книгата “Христо Ботьов. Животоописание” от З. Стоянов в 475 стр. На хубава хартия, с портрет на героя, цена 5 лева, която наш особен човек Димитър Златев-Черкина тръгва да раздава по господа абонатите”. По това време 2,5 лева е надницата за тежка физическа работа. Толкова получават работниците по новостроящите се железопътни линии.
От казаното дотук остава впечатлението, че Стоянов като че ли между другото е написал книгата си за Ботев. За това свидетелства и краят на предговора към книгата му:
“В пипането на фактите, на събитията и на епохата, за която пишем,
сме се старали да бъдем верни, безпристрастни и добросъвестни”
Книгата е вече в продажба, когато Захари Стоянов във в. “Свобода”, чийто редактор е, орган на вече Народнолибералната партия на Стефан Стамболов, публикува отзив за книгата си: “Авторът се е старал да не укрие нищо за героя,
всичко, което е могло да се каже добро и зло за него, той го е казал
И това, когато Ботев е обирал влашките богаташи, и това, когато той отива да умира за отечеството си”.
През 1888 г. Захари Стоянов вече е председател на Народното събрание и точно в него стават разпалени дебати, в които дори се напада председателят. Най-странното е, че отрицанието на Ботев идва в пламенни изказвания от дейци на Народнолибералната партия.
Ето част от пренията в Петото обикновено народно събрание. Тон дава Георги Живков, регент след абдикацията на княз Батенберг, министър на народното просвещение, а и брат на съпругата на Димитър Благоев, Вела. Той се нахвърля върху Захари Стоянов: “Каква книга си написал за Христо Ботев?
Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той”
Страстите се разпалват и в други изказвания в тоя дух и се налага Стефан Стамболов да ги успокоява и гневно да обяви, че ако не е бил тоя “вагабонтин”, днешните “благовъзпитани господа” едва ли са щели да живеят в столицата и да подписват името си под “няколко платежни ведомости”.
Мнозина днес упрекват именно Стамболов като инициатор на кампания за отричане на Ботев, но това едва ли отговаря всецяло на истината. По-скоро той предпочита да се мълчи относно неговия нявгашен другар. Мотивът е, че не искал да го сравняват с Ботев, за да не помръкне славата му на борец за свободата, дразнел се от споменаването на името му и дори се обявил против увеличаване на пенсията на вдовицата му Венета и дъщеря му Иванка от 30 на 60 лева месечно.
Ако се проследят всички изказвания на Стамболов за неговия някогашен съратник, се налага мнението, че е обективен. В подкрепа на това да споменем, че през 1875 г. двамата са издали “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”. В стихосбирката има само 5 стихотворения на Стамболов срещу 15 на Ботев и някои намират, че това е допълнителен мотив, тъй като министър-председателят се докачил на поетически талант. И това не е особено вярно, защото
едно от стихотворенията на Стамболов е “Марш”,
което веднага след написването си е превърнато в песен:
“Не щеме ний богатство,
не щеме ни пари,
искаме свобода
с човешки правдини.
Напред, напред,
на бой да вървим!
Доста сме стоели,
стига да търпим!
Доста сме лежали
в робски пелени,
време е да станем
свободни хора ний.
Напред, напред,
на бой да вървим!
Доста сме стоели,
стига да търпим!”
Пее се още във Великото народно събрание в Оборище, а след 1878 г. при първите избори, които либералите печелят безапелационно, техните привърженици веят знамена и организирано отиват да гласуват, надъхвайки се с тоя марш.
Независимо какво казва в Народното събрание Стамболов, лавината на отрицанието е тръгнала. Припомня се характеристиката, която дава Каравелов след раздорите и заставането начело на Българския революционен централен комитет на Христо Ботев: “Този вагабонтин, когото аз от милост прибрах от букурещките улици.”
Казани са по повод на това, че новият председател иска от стария да му предаде комитетските пари и печатницата, за оборудването, на която Левски е дал от комитетските пари. Каравелов отказва, а наред с идейните различия, финансовите наливат още масло в огъня на враждата между двамата.
През 1871 г., след като е издал 4 броя на “Дума на българските емигранти”, Ботев в Браила се разболява от тиф, няма пукната лея за лекарства и Стефан Берон плаща на аптекаря. Както свидетелства Киро Тулешков:
“Редакторът болен и вестникът се разболя и загина”
След това по спомени на близките му приятели от онова време той “ходи без никакво занятие ту из Браила, ту из Галац”, докато Каравелов го прибира в Букурещ и двамата започват да издават в. “Независимост”.
В Калофер пък след излизане на книгата на Захари Стоянов започват охотно да разпространяват как учителят Ботев бил изгонен от училището, където замествал болния си баща, и дори се стига до определението “хаймана”, щото не си гледал работата, а скитал. Истината е, че Ботев замества като учител болния си баща и на наричаната днес Ботева поляна по предмета “телесно здраве” учи момчетата да се бият с пръчки, щото щяло да им потрябва, когато ще държат пушки за бой срещу турците.
На 11 май 1867 г. 17-годишният Ботев държи реч, в която настоява, че ако българският народ иска да бъде свободен, той трябва да се бие с оръжие в ръка. Тя е определена от благопристойните граждани като “Вихрушка над Калофер”, а шансът на оратора е, че не присъства никой от официалната турска власт. За да го спаси от затвор, баща му Ботьо го изпраща отново в Русия.
Отрицанието на Ботев продължава и с това, че крадял пари.
И охотно се цитира случай, когато като учител в Одеса, преди да се върне в Калофер, обрал касата на настоятелството. Ботев си върши работата, но не му се плаща в продължение на 4 месеца.Това не пречи настоятелството да го упълномощи да събере пари за честване на празника на Климент Охридски. Ботев пак пита кога ще му изплатят заплатите, но отговорът е уклончив. Събира пари за празника, но щом слага в джоба си 20 рубли, толкова, колкото му дължат, напуска Одеса.
Мълвата за вагабонтина Ботев не подминава и жена му
Венета, общественото мнение започва да се рови в личния ѝ живот. Благоразумните господа от онова време не пропускат да споменават, че се е оженил за парясана, каквото е определението по това време за разведена жена. И се питат как тъй дъщерята на заможния търновски търговец Стоян Везиев и щастливо омъжена за богатия Дончо Петров ще напусне мъжа си, при това с малкия Димитър на ръце и ще заживее в дома на богатия си вуйчо митрополит Панарет Рашев и заради “тоя пройдоха Ботев” ще напусне охолния и добре подредения си живот. Тук мнозина пропускат факта, че дъщеря им Иванка е само на 20 дни, когато Ботев тръгва с четата си да освобождава България.
Тодор Страшимиров прави опит да оцени по-реално Христо Ботев и издава книгата си “Христо Ботев. Критически опит”. Там споменава, че “Ботев бил учител на младежта”. Това пък предизвиква
гнева на естета поет Пенчо Славейков
и той отвръща: “Поет, който пише такива стихотворения (“Борба” и “Молитва”) и хвърга с тях кърваво оскърбление на интимните най-искрени чувства на народа, може да го наречете какъвто щете, но не и народен поет.”
Няма да минат и десетина години и той ще запее друга песен за “Жив е той, жив е”: “Тя е от ония творения - и Божи, и човешки, които смайват и увличат, от ония красавици, на които недостатъците ние знаем много добре и все пак губим ума и дума пред тях.”
Постепенно отрицанието към Ботев отстъпва пред реалната оценка за подвига му и в следващите години той ще се наложи като национален герой. Това правят най-напред социалдемократите, които в живота и делото му виждат своя идеал за социална справедливост и започват серия събрания, издания и публикации.
През 1927 г. комисия от Министерството на народното просвещение, начело с Димитър Страшимиров и проф. Йордан Венедиков прави
експедиция, за да установи къде е убит Ботев
Доказва, че това става под връх Камарата. След още 26 години нова комисия, този път от БАН, начело с акад. Михаил Димитров потвърждава този извод. Днес обаче честваме деня на Ботев на връх Околчица.
Любопитно е и че футболната агитка на “Ботев” (Пловдив) оприличава своя патрон на идол и през 1924 г. с доброволни дарения издава два броя на вестник “Христо Ботев” по случай, както упоменава, “геройската кончина на безсмъртния поет революционер и патронния празник на спортен клуб “Ботев” в Пловдив”.
През 1940 г. излиза и първият най-подробен и обективен труд за Ботев на историка акад. Михаил Димитров в 596 страници, в който разсейва много от неистините за Христо Ботев. Той търси и отговор на въпроса:
“Какво би станало, ако Ботев беше жив и след 1878 г.?”
в изказвания на най-близките му.
Ето отговора на брат му, ген. Кирил Ботев: “Сега наистина не се знае какво щеше да стане с него, защото той не търпеше никого”.
Стефан Стамболов пред журналиста Церов, малко преди смъртта си: “И днес, ако Ботев беше жив, той щеше да се бори за политически блянове, за водителство на партия, за министерски пост: страстната му и огнена природа щеше може би да го доведе и до бесилка”.
Дали Стамболов не пророкува и собствената си съдба...