Нина Димитрова: В клетката на “Шинел” преди 30 години уловихме вечния човешки проблем - жадуваната и скъпоструваща свобода
Все още има българи, които се вълнуват от срещата с непреходното, която им предлага изкуството. Тяхната оценка е важна, казва създателката на Театър “Кредо”, която е и артист, и режисьор
- “Шинел” е първият спектакъл, с който Театър “Кредо” покорява българската и световната сцена. И 30 години по-късно - как започна, г-жо Димитрова?
- Всичко започна през 1991 г. в София, на улица “Гогол”, в стая на издателство “Парадокс”, където Светлозар Гагов, Майа Петрова, Васил Василев-Зуека и аз 9 месеца шихме парче по парче нашия “Шинел”, без да подозираме каква уникална съдба ще има.
Три десетилетия живот на сцената е изключително рядък шанс за един спектакъл. Днес “Шинел” е най-дълго играното представление в българския театър и най-известният и аплодиран български спектакъл по света. Има над 600 представления. Не знам за български спектакъл, игран на 9 езика – български, руски, английски, френски, немски, испански, сръбски, гръцки и японски.
- “Шинел” е вероятно и българският спектакъл с рекорден брой международни участия и награди.
– Да, над 200 международни фестивала в десетки страни и стотици градове по света. Той е и единственият спектакъл в историята на българския театър, който две поредни години е хит на най-големия световен фестивал на изкуствата – Единбургския в Шотландия през 1996-а и 1997 година, и неговият успех не е повторен вече 27 години. И при двете участия критиката му даде най-високата си оценка – 5 звезди на вестник The Scotsman.
През 1997 г. “Шинел” влезе в класацията топ 20 на критиката на списание The List на най-забележителните събития на Единбургския фестивал, избрани сред хиляди спектакли от цял свят. Той е и единственият български спектакъл в класацията топ 5 на в. “Гардиан” на 5-те най-добри спектакъла в лондонския театрален афиш през 2000 г., когато гостувахме с него в “Барбикан център” в Лондон. Все още е единственият български спектакъл в програмата на този световноизвестен културен център, на чиято сцена гостуват артисти като Бенедикт Къмбърбач, Жулиет Бинош, Кейт Бланшет и други.
Игран е в много страни по света, където никога не е гостувал български театър, като Чили например.
Отличен е с 14 международни награди.
Съгласна съм с руската критика, че “успехът на “Шинел” в страната на Гогол е най-голямата му награда”. Спектакълът се превърна в емблема на българския театър в Русия. Още при първото ни стъпване на руска сцена през 1995 г. критиката там го обяви за “едно от най- забележителните събития в театралния живот на Европа от втората половина на ХХ век”.
Но “Шинел” прекрачи прага и на ХХI век. Смени 3 поколения публика у нас и по света. Никой преди 30 години не си е представял, че спектакълът, който се създава с огромни лишения, подобни на онези, които героят в представлението прави в името на своя нов шинел, ще има толкова “шумни дни” и уникална биография.
Преди 3 десетилетия четири човека се събрахме и го направихме без претенции и очаквания. Равносметката днес включва и най-важното – любовта на зрителите. Това е най-голямото признание за спектакъл, създаден в разделното време на 90-те години на миналия век без пари, но с много любов, въображение и с вярата, че свободата е постижима.
- Каква роля изигра политическата промяна у нас през 90-те за появата на Театър “Кредо” и “Шинел”?
- Промяната ни подари шанса за свободна инициатива и подсказа темата на спектакъла. Народът развяваше сини знамена и приветстваше свободата. Тогава не си задавахме въпроса
откъде се взеха изневиделица толкова сини знамена,
как толкова бързо ги ушиха, кой плати за ушиването им и спечели от това, както и от развяването им. Бяхме млади и се радвахме да правим свободно и независимо от институционални ограничения и професионални предразсъдъци изкуство.
И не усещахме невидимия шинел, в който неусетно закопчаваха всички ни. Липсваха ни опитът и информираността, които имаме днес, за да разберем в какъв коварен капан попадаме. Но благодарение на гения на Гогол и следвайки творческата си интуиция, в спектакъла, който създадохме, направихме този капан видим. Поставихме на сцената една клетка и направихме от нея шинел. Около този шинел-капан се завъртя целият спектакъл. Зрителската съпричастност към историята на чиновника и неговия шинел е обяснима, защото хората по цял свят се задушават в своята НЕсвободност.
Оказа се, че преди 3 десетилетия в клетката на “Шинел” е уловен вечен човешки проблем – жадуваната, скъпоструваща и вечно непостижима свобода, към която човешкият дух винаги ще се стреми. Надеждата, която “Шинел” дава на зрителите, че свободата, макар и за кратко, е постижима, го прави още по-актуален днес, когато повече от всякога човечеството е заклещено в глобалния шинел на ограниченията и контрола.
- Каква беше първата реакция на публиката?
- Каквато е и днес - възторжена. 90-те години на миналия век сякаш се повтарят и днес. Преди 30 години се отрицаваше всичко руско и съветско. Всички смятаха, че “Шинел” няма да има публика, защото авторът е руски. Но на представленията залата се пукаше по шевовете, докато другите театри пустееха въпреки развлекателните текстове, с които се опитваха да примамят хората да влязат.
Тогавашната публика не се мамеше толкова лесно, колкото днешната
Мислещите културни хора в България правеха разлика между великата руска култура и опротивялата им съветска политика.
“Шинел” тогава напипа пулса на времето и проблема на хората - свободата. И до днес под заглавието на спектакъла стои изречението, с което определихме “Шинел” преди 30 години: “Спектакъл за свободата на човешкия дух, който не може да бъде закопчан в никакъв шинел”.
- Защо избрахте точно тази пиеса за първи спектакъл на “Кредо”?
- Заглавието избра нас. Бяхме решили да правим друго Гоголево произведение - “Нос”. Но едно интервю на световноизвестния руски аниматор Юрий Норщейн, в което той разказваше за филма си “Шинел”, промени намеренията ни.
Дълго се лутахме в тази “безкрайна държава”, осъзнавайки с колко сложно произведение сме се захванали и колко е гениален неговият автор.
Да разкажеш за човешката идентичност и свобода, разказвайки за една дреха
- гениално и просто! Както сам Гогол казва: “Гениалните неща са прости”.
Тази идея ни водеше през цялото време, докато създавахме спектакъла – да разкажем сложното простичко. Безпаричието ни помогна да мислим просто и да употребим максимално единственото, с което разполагахме - въображението си. То запълни оскъдните сценографски щрихи на спектакъла и нарисува неподозирани не само за публиката, но и за нас светове на сцената.
Така се роди нашият визуално оскъден, но мултифункционален декор на “Шинел”, който в един куфар пропътува милиони километри.
Една клетка от шест пръчки и два железни обръча, няколко каширани картона и парчета плат, няколко метра велкро, парче тензух, джобно фенерче, два оръфани шинела, чифт големи мустаци, топка намачкан за проба дунапрен по време на репетициите, който завинаги си остана главата на главния герой Акакий Акакиевич - това е цялата машинария на “Шинел” - спектакъла, който ни избра.
- Кога и къде бе премиерата на “Шинел”?
- На 6 ноември 1992 г. на камерната сцена на Младежкия театър в София. И днес съм благодарна на Недялко Делчев, тогавашния директор, който подкрепи началото на един спектакъл и един независим театър.
- Как се появи идеята да основете свой театър и защо го нарекохте “Кредо”?
- В началото бе “Шинел”. Така започва историята на Театър “Кредо”, който, казано с думите на Достоевски, “излезе от “Шинела” на Гогол”. Нарекохме го “Кредо”, защото тази дума на всички езици означава едно и също – вяра. Закодирахме в името на театъра своето кредо - свобода, въображение и преданост. Това кредо Театър “Кредо” следва и до днес.
- Имаше ли хора, които ви спъваха по пътя за създаването на “Кредо” и “Шинел”?
- Точно обратното, помагаха ни. Ние имахме голям късмет да получим подкрепата и обичта на много хора. През 1993 г. Валентин Стойчев, директорът на Театър 199, ни даде възможност да имаме сцена.
И той, и настоящият директор на театъра Анна Монова, и целият Театър 199 “Валентин Стойчев” безрезервно подкрепят “Кредо” 30 години, за което съм им безкрайно благодарна.
През последните две сложни за изкуството пандемични години театърът получи финансова подкрепа от Национален фонд “Култура” по два едногодишни проекта - “кРЕдоСТАРТ” и “кредО!шинел”, която се оказа решаваща за съществуването и развитието на театъра. За подкрепата си струва да се говори днес, тя е най-ценното.
Всеки може да ти се пречка по пътя, но не всеки е способен да подаде ръка
А подадената ръка в решаващи и трудни моменти никога не бива да се забравя.
- Как се справяхте с трудностите и предизвикателствата?
- Трудно се разбиват клишетата в България. Отначало разбивахме клишето, че Гогол е мрачен автор, набито в главите на българина още от ученическата скамейка.
После клишето, че Андерсен е за деца, защото пише приказки – твърде елементарно разбиране за великия датски разказвач, който умно използва формата на приказката, за да бъде разбираем за всички. Трябваше да се разбива и клишето за правене на театър. Преди 30 години ние се оказахме с различен от приетия начин на мислене и открихме свой театрален език.
Защитниците на единствено познатия тогава начин на организация на творческия процес
ни нарекоха “самодейци”, защото отхвърлихме познатото разделение на функциите в театъра
на режисьор, актьор, сценограф и избрахме да бъдем съавтори на едно общо дело.
Днес да се твори по този начин, не изненадва никого. Но преди 30 години на това се гледаше с недоверие и снизхождение.
При появата си “Шинел” хвърли в недоумение българската театрална общност, част от която не можеше, а друга просто не искаше да признае, че се появява нещо ново и различно.
Спектакъл, обединил по особен начин в себе си изразните средства на различни изкуства - драматичен и куклен театър, клоунада, комедия дел арте, изобразително изкуство. Единичните опити да се определи що за птица е този “Шинел” завършваха с разпарчетосване на спектакъла на съставните му части в опит той да бъде натикан в познати тогава у нас категории от типа драматичен или куклен театър.
Критиката у нас упорито мълчеше.
Тъжно е, че за 30 години има само 4 критически отзива за спектакъла
в България – на театралните критици Елвира Попова, Юрий Дачев, Диана Чолакова и Богдана Костуркова, които се опитаха да обяснят явлението “Шинел”. Благодаря им за този опит тогава.
За сметка на това новаторството на “Шинел” бе оценено още при първата му поява на международна сцена, при това в родината на Гогол.
За 30 години досието на спектакъла набъбна от щедрите суперлативи на световната критика за него, а публиката навсякъде по света възторжено аплодираше странната птица “Шинел”.
През 2009 година Театър “Кредо” получи номинация за престижната наградата “Нови театрални реалности”, връчвана от Европейската комисия на най-изтъкнатите имена в европейския театър за иновациите и приноса им в развитието на театралното изкуство. Благодарна съм на критиците от цял свят и на българските журналисти, които отразяваха успехите на Театър “Кредо” и “Шинел” по света и помогнаха и у нас да стане известно какво се случва с един български театър.
- Каква е тайната за дълголетието на “Шинел” като спектакъл? Кое е специалното тук?
- За дълголетието на един спектакъл от значение са професионалните и духовните му достойнства, след това предаността на екипа към него, шансът да има сцена, на която да среща публиката си и, разбира се, да има публика, която да иска да го гледа.
Що се отнася до специалното в “Шинел”, което кара зрителите да го гледат толкова години, не мога да кажа със сигурност какво е. Аз познавам спектакъла само от едната страна на клетката, никога не съм го виждала от другата, от залата, за да знам какво мисли и чувства публиката по време на спектакъла.
Но знам, че
изпитвам на всяко представление огромна радост от споделената игра със зрителите
и удоволствие от безграничното им доверие и готовност, с която се включват в нея. Това игрово общуване е много специален ритуал, който не се предлага често на публиката. Тя в началото винаги е леко стъписана от директното обръщение към нея като към съдебни заседатели, но бързо приема ролята, която ѝ даваме, и заиграва заедно с нас. Така сцена и зала стават едно цяло и дишат в общ ритъм.
Мисля, че “Шинел” провокира по особен начин зрителското въображение с емоционалната заразителност на необичайния си театрален език и с това, че предлага на публиката да погледне историята на чиновника и неговия шинел през очите на клоуна - с усмивка към сериозното и с тъга към смешното. “Усмихната версия на великата литература” нарече немската критика нашия “Шинел”.
Мисля, че жизнеутвърждаващият прочит на Гоголевата повест зарежда зрителите с нужната им здравословна доза оптимизъм и запълва дефицита от надежда, радост и човеколюбие в битието им.
- За тези 30 години какви актьорски промени има в “Шинел”, имаше ли паузи?
- Много кратка пауза през 2013 година за смяна на караула в спектакъла, по време на която обучих и въведох в “Шинел” новия си колега Стелиан Радев, който зае мястото на Зуека в клетката.
Практически пауза не е имало, защото репетициите също са част от живота на един спектакъл. Що се отнася до актьорския състав, аз три десетилетия съм неизменно в клетката на “Шинел” - 20 със Зуека и 10 години със Стелиан. През ноември тази година със Стенли отпразнувахме 30-ия юбилей на “Шинел” и Театър “Кредо”.
- Вие сте и режисьор, и актриса. В кое сте повече “вие”?
- Винаги съм била в разкрачка между двата бряга на творческия процес и не правя разлика между работата си на актриса и на режисьор.
По правило режисьорът е носителят на концепцията, в която трябва да въвлече артистите, и е натоварен с отговорността за целия спектакъл, а артистът носи отговорност само за своята роля в представлението.
Юлия Огнянова ме научи да бъда съавтор в спектакъла, независимо от коя страна на процеса по създаването му стоя, и като актриса да импровизирам наравно с режисьора, а като режисьор да давам право на артистите да импровизират.
Юлия
възпита у мен непоносимост
към работата “на парче”
Така тя наричаше онези, които егоистично мислят само за собствената си изява и не се интересуват от целия спектакъл.
Винаги имам отговорност към целия спектакъл, независимо от коя страна на процеса стоя. Стремя се да възпитам такова съзнание и у артистите, с които работя като режисьор. На това се опитах да науча и студентите, на които преподавах в НАТФИЗ. С тези, които научиха този важен творчески урок, продължавам да работя в “Кредо”. Поканих Стелиан Радев да играе в “Шинел” и в “Дневникът на един луд” по Гогол, а Димитр Несторов поканих за партньор в “Каквото направи дядо, все е хубаво” по Андерсен.
Работя от няколко години и с още един талантлив мой студент - Денис Хаят, който изигра блестящ Хлестаков в “РевизорЪт” по Гогол - спектакъл, който направих в Сатиричния театър, а след това прехвърлих в афиша на Театър “Кредо”. С Денис в последните две години направихме Творческа Кредо лаборатория, в която се роди новият спектакъл на “Кредо” и ако намеря сцена, Денис отново ще е в главната роля.
- Случвало ли се е да искате да се откажете от театъра и да се занимавате с нещо друго?
- Театърът е хроническо заболяване. Влача тази дадена ми от Бога болест 40 години и с удоволствие ще я влача, докато мога.
- Колко недооценена е културата у нас?
- От кого е недооценена? За 30 години три поколения публика гледа спектаклите на Театър “Кредо” и няма проблем с оценката на зрителите у нас. А това е най-важната оценка. Културни хора е имало, има и ще има в България.
- Сякаш политиката предизвиква повече емоции у българите, отколкото изкуството.
- У кои българи? У тези, които абсурдно се надяват на спасение от палача си и възлагат надежди на всеки новопоявил се на политическия хоризонт месия, който ги баламосва, че ще свали въжето от шията им, докато ловко се готви да им ритне столчето под краката? У българите, които крещят “Осанна!” на всеки следващ лъжепророк, който се мерне в страната, а после със същия хъс крещят “Разпни го!”, когато вече е късно?
За този тип българи изкуството и културата винаги ще се свежда до телевизора и политиката по телевизията. Емоциите им също. В България има много хора, които не се вълнуват от евтините медийни маскаради на “отцепродавците” и “богопредателите”, за които всичко е “корист, скрита в едно мехурче точно под езика”. Все още има българи, които се вълнуват от срещата с непреходното, която им предлага изкуството. Тяхната оценка е важна. Както е важно и броят на културните и образовани хора у нас да се увеличава.
- Какво е необходимо да се направи, за да има положително развитие в това отношение?
- Да се култивира потребност от “храна и наслада за душата”.