Политически компромис или историческо поражение: Уроци за миналото и дилеми за настоящето
"Всяко правителство е политическо. Партийното/коалиционното – защото е пряко подкрепено от политически формации и е изградено от техни активисти. Експертното/програмното – защото колкото и „неутрални” да са фигурите, номинирани в него, то представлява непряка коалиция на политически и лобистки интереси, които го поддържат. Оценката на предложения от проф. Габровски експертен кабинет би била по-релефна, ако се опитаме да интерпретираме настоящата политическа конфигурация в България чрез аналогия – сравнение с политическата криза от края на 1990-та – началото на 1991 г.
Аналогията не винаги е продуктивен оценъчен инструмент, но в случая сравнението просто се набива на очи. В края на 1990 г. премиерът Луканов бе принуден да подаде оставка. Уличните протести бяха ескалирали, а Великото народно събрание бе все още на ранен етап от създаването на нова конституция. В тази ситуация БСП – „партията на статуквото” и СДС – „партията на промяната” имаха два варианта на действие. Да отидат на избори – в условията на жестока стопанска и социална криза („Луканова зима”) или да потърсят компромис за отлагане на директния сблъсък на следващи избори за лятото – есента на 1991 г.
БСП не можеше да разчита повече на „модела Луканов” за адаптация на партията към епохата на посткомунистическа промяна. Провалът на Луканов бе очевиден и окончателен. За червеното ръководство начело с Лилов нямаше кой знае какъв избор. Процесът на релегитимация на партията в новата епоха трябваше да продължи. Единият път бе да се изостави опитът за реформистки компромис с набиращата сила демократична опозиция и да се направи завой към по-твърда политика на съюз между бившите комунисти и надигналата се националистическа вълна, особено в смесените региони. Ако БСП не можеше да остане на власт като реформирана компартия, тя можеше да опита да задържи властта по модела на съседна Сърбия – водена от националиста Милошевич. За Лилов това едва ли е било предпочитан вариант, но другите възможности бяха проиграни или малко вероятни. Единствената друга възможност бе някаква форма на примирение – споразумение с радикализиралата се опозиция от СДС.
За СДС „Времето бе наше” – политическата криза изправи партията на бившите комунисти до стената. Още един удар от улицата – и СДС можеше да поеме изцяло контрола върху властта... Коя власт? Властта върху разгромената икономика и разгромената държава. Властта върху сринатата финансова система и върху мораториума, който Луканов обяви върху изплащането на външния дълг. Избори в тази ситуация бяха рисково начинание – не защото СДС нямаше да ги спечели, а защото те трябваше да се проведат в условия, в които „властта се търкаляше по улицата”, а хлебарниците просто бяха затворили. Ситуация, при която вътре в самия СДС започваха да взимат връх крайни радикали, подкрепяни от добре внедрени комунистически ченгета.
В тази ситуация лидерите на СДС – Желю Желев и Петър Дертлиев (мисля – главните действащи лица) поеха отговорност и взеха трудното, но разумно решение. Направиха политически компромис – не за да осуетят победното идване на власт на сините радикали, в което и до ден днешен са обвинявани, а за да дадат шанс за нормализация на стопанската и политическа ситуация за да се гарантира пълноценната победа на СДС на следващите след няколко месеца избори. Създадено бе програмното правителство на Димитър Попов. Компромисът, който сините лидери направиха се оказа плодотворен. За няколко месеца кризата в страната утихна, а през октомври СДС спечели парламентарните избори – макар и разцепен на три фракции в конфликт помежду си...
Днес „силите на промяната” неглижират – може би не познават – този политически опит, натрупан в ранния етап на посткомунистическия преход в България. Основната „партия на статуквото” – ГЕРБ – е готова на всякакъв компромис, преследвайки основната си цел да се релегитимира в политическата система на България след кризата от 2020-2022 г. България се намира в безпрецедентна за последните три десетилетия политическа криза, която заплашва с разрушаване на съществуващата политическа сисема и въвеждане на полуприкрит авторитарен президентски режим на управление – по кремълски, а не по френски образец. В тази ситуация „партиите на промяната” – ПП и ДБ – изповядват радикалната теза „колкото по-зле – толкова по-добре”.
Защо в края на 1990-та Желев и Дертлиев се отказаха от тази теза? Защото разбираха, че изходът от радикален сблъсък в руините на „Лукановата зима” може да доведе не само до победа на СДС, но и до крах – поражение, причинено от съхранената, макар и делегитимирана мощ на доскорошния политически режим. Ако БСП бе направила принудителен завой към националистически радикализъм, напълно съхранената „дълбока” комунистическа държава щеше да се разправи с демократичната опозиция. Може би не за дълго. Може би с пирова победа. Но с много кръв и разруха.
Днес силите на промяната нямат лидери като Желев и Дертлиев. Те не разбират – или не желаят да разберат, че играта с нулев резултат, която водят би могла да ги отведе до победа на едни бързо следващи избори, но би могла и да доведе до консолидиране и тържество на олигархичната инфраструктура на властта в България. Днес ГЕРБ се бори за оцеляване и релегитимация. ДПС – по различен начин прави същото. Тези партии не са победени – те не са отхвърлени от политическия живот на страната. Също така, както през 1990 г. БСП бе в криза, но бе съхранила обществена подкрепа и мощен властови ресурс, наследен от организационната инфраструктура на рухналия комунистически режим.
ГЕРБ остава най-голямата партия, която контролира подкрепата на 25 на сто от българските избиратели, а ДПС – сега за сега – успя да съхрани своя монопол върху политическото поведение на етническите малцинства. Елитите на двете партии отчаяно наблюдават как действащия като едноличен властелин Румен Радев изтръгва от тях ролята на политически представител на олигархичната инфраструктура на парите и властта в България. Радев приобщи първо тези олигархични кръгове, които бяха репресирани от господстващата до 2020 г. библиотекарско-сарайска групировка и затова подкрепиха протестите. Вдигнатият юмрук с „Мутри вън” бе юмрукът на „протестиращите” олигархични кръгове. Битката „разглоби” партийнополитическата система и вкара държавата в дълбока криза. В тази криза Радев се оказа единствената печеливша личност и институция, способна да акумулира власт. В един момент около него се събраха и двете воюващи страни на олигархията. Олигархията се сдобри при Радев и зад гърба на обществото.
„Партиите на статуквото” – ГЕРБ и – донякъде - ДПС – с тревога наблюдаваха този процес, защото знаеха отлично, че те ще бъдат жертвани за да се „освети” примирието между различните кланове на олигархията под егидата – под юмрука на новия политически връх около Радев. В продължение на последната календарна година всички ние сме свидетели на непрекъснатите оферти за политическо партньорство от страна на Бойко Борисов към лидерите на „промяната”. Тези оферти не бяха прекратени дори и тогава, когато „промяната” арестува Борисов в акт на безпомощност да направи нещо по-значимо и смислено за разграждане на олигархичния модел в управлението на държавата.
В началото на 90-те години Желев и Дертлиев разбраха, че съхраняването на обществените предпоставки за стопанска реформа и демократизация е по-важно и значимо от простата саморазправа с политическия връх на бившата комунистическа партия. Днес лидерите на „промяната” не успяват да разберат, че политическият компромис за преодоляване на кризата на парламентарната система е по-важен отколкото психологическата потребност да си „отмъстят” на Бойко Борисов.
Лидерите на „промяната” не разбират, че осуетяването на новото единство и политическо преучредяване на олигархичната система около престола на Радев е най-важната политическа цел на новия реформистки проект, а не отмъщението върху ГЕРБ и нейния, и без друго запътил се към пенсиониране лидер. Затова те не са в състояние да направят компромиса за политическо управление, което да извади узурпатора Радев от статута на еднполичен властелин и разпоредител с политическите ресурси на господстващата олигархия. От ГЕРБ бяха отправяни десетки предложения за партньорство с ПП и ДБ. Бяха направени всички възможни компромиси – и обещания за бъдещи компромиси...
Отхвърлените възможности за „събиране” на фрагментираната партийна система и формирането на разумно преходно правителство, което да подготви условията за възраждане на системата на парламентарно управление циментираха властта на Радев на върха. В тази ситуация през последните 2-3 месеца ГЕРБ и Борисов направиха очевиден за всички и отчаян завой за споразумяване – поне частично – с новия олигархичен властелин в президентското кресло. Резултат от този завой е и съставът на предложеното днес от проф. Габровски правителство. В този състав виждаме признанието на ГЕРБ за водещата роля на Радев в българската политика. Виждаме завръщането на добре познати фигури от близкото и по-далечно минало. Виждаме „сглобки” на олигархично представителство с давност от десетилетие и повече от десетилетие...
През 2020 г. на площадите излязоха хора, които искаха да се преборят с олигархичното управление на България. Тези хора вярваха, че са намерили своите лидери. Излъгаха се – отново се излъгъха. Българската олигархия отново се отърва с лека уплаха. Успя да излъже или да приобщи посредствените лидери на промяната, успя да се споразумее с по-интелигентните и по-можещите сред тях.
Предложеният кабинет на проф. Габровски може да се реализира, макар и вероятността за това да е малка. Ако не бъде избран с първия, кабинетът може „да мине” с третия мандат. Ако и това не се случи – ще отидем на поредни, най-вероятно също толкова безплодни избори. Но във всеки от тези варианти има нещо натрапчиво тревожно, което се повтаря, което набъбва и застрашава демократичното бъдеще на България. И това е непрекъснато разрастващата се еднолична власт на Румен Радев. Оказва се, че този човек печели все повече власт каквото и да се случва в България. Той е единствения печеливш от глупавата, тесногръда игра, която политическите субекти практикуват от доста време насам в българската политика – играта с нулев резултат... Аз печеля – ти губиш... Ти печелиш – аз губя. Не е възможно да спечелим и двамата. Възможно е да спечели само Радев.
Ако тази игра с нулев резултат продължи, за демокрацията в България много скоро ще говорят и ще пишат само историците... Времето изтича – времето изтече. Изтече доверието, изтече търпимостта на гражданите към арогантното късогледство и тесногръдие на тези, които стъпиха върху гражданския вот за да влязат в парламента – и за да проиграят лекомислено интересите на тези, които ги изпратиха там. Дали все още имаме шанс да чуем будилника? Кой знае – дано за глухите камбаната да бие още един път...!"
(От фейсбук)