Филип Димитров: Не е честно да разправяш по света колко си готин, но България е ужасна. И после искаме Шенген
- Разказът за кюлчета създава представа за тиран в бърлога с автоматчици, а не за държавна вила с охрана от друга институция
- Някои периодично скачат да променят конституцията, без да знаят какво пише в нея
- Г-н Димитров, напоследък все по-популярна става мантрата, че ако България стане президентска република, най-сетне ще имаме стабилно правителство? Възможно ли е това?
- Мисля, че разговорът за президентска република у нас е несериозен и сякаш се предлага от хора, които периодично скачат да променят Конституцията, без да знаят какво пише в нея. В Европа има тази тенденция за известна хибридизация на конституционните системи затова виждаме съчетавани елементи от Американската система на разделение на властите и Уестминстърската, която включва всичко в парламента и след това разделя функциите. Само в Кипър и Франция президентът има силни изпълнителни правомощия, но и там републиката не е президентска. Пряко избирания президент, но без преки и само временни изпълнителни правомощия днес съществува в десет от републиките в ЕС. Да не говорим за монархиите в Европа – всички са с парламентарно управление. У нас институцията е замислена и като временен механизъм за деблокиране на системата. Идеята, че някой ще представи чисто американския модел тук, е нереалистична, поради ред причини. Тогава какво искат - управлението в Латинска Америка или Средна Азия ли е добрият пример? Изключвам режима на Путин от това...
- Четвъртата власт много често говори за президентска република?
- За съжаление, ние виждаме мощта на четвъртата власт, която впечатлена от несериозни неща, прави целия политически дискурс несериозен. И затова много често хората се уморяват да слушат повтарящи се клишета. Чувал съм има много оплаквания от това, че в България журналистиката била зависима. За съжаление някои ваши колеги изглеждат зависими преди всичко от собствената си склонност ентусиазирано да повтарят не много смислени думи на лица, събудили политическите им симпатии. Това прави нещата да изглеждат несериозни.
- Някои хора казват, че политиката ни е зле защото политиците ни са калпави.
Много обичат хората да нападат представителните институции и в частност парламента, защото искат тези в него хем да са като тях, хем да са толкова величави, та да отговарят на най-високите им критерии за самите себе си. Както е казал Чърчил – пет минутен разговор с избирател на вратата на магазина, сериозно може да разклати отношението към демократичните институции. Но...все пак по-добро от това няма измислено.
- Хората на улицата говорят обаче, че у нас няма и критична маса. Съгласен ли сте?
- Това е много модерно. Т.е. ние не сме като другите, при нас всичко е по-особено. От 6-7 години се опитвам да обясня, че така наливаме вода в евразийската мелница. Мисля, че не е честно да ходиш по света и да разправяш колко ти си готин, ама държавата ти е калпава и как ние сме прекрасни момичета и момчета, ама да знаете от каква уникално мръсна и корумпирана държава идваме. Тези хора явно си мислят, че по този начин печелят овации, но ако не станат емигранти, накрая тях също ще ги третират според впечатлението, което създават за страната си. Мисля, че това много вреди на страната ни. Защото, когато ние самите настояваме, че в България всичко е по-ужасно, тук не става въпрос за обикновеното хулене, а за представата, която се изгражда за държавата. Напъваш се да докажеш на цял свят, че всъщност всички години зад нас са загубени. Пледираш, че в България, ако имаш висшестоящ, няма начин да му се противопоставиш. Час по час показваш унизителната реклама, че купуването на гласове е престъпление, белким всички повярват, че изборите ни (макар и признати от цял свят) са по правило нечестни. Друга държава дори и когато издъни цялата си финансова система не настоява, че нейната корупция била най-голяма. Но ние умираме да покажем, че сме били отвлечен от Запада Изток, а после искаме да ни приемат в Шенген. Ето да вземем примера с кюлчетата, за които се говореше, че един политик държал в нощното шкафче на правителствената вила. Ако симпатичен професионален борец срещу корупцията ми разкаже с чувство и на приличен английски, че премиерът крие в държавната вила кюлчета и пачки, може би ще му повярвам. Но при това не може да не си представя, че това е някаква екзотична държава, където страшен тираничен господар в непристъпната си, пазена от автоматчици бърлога, събира и укрива националното богатство. Преди години даже имаше нашумял един такъв случай, някъде близо до екватора. Това разбира се не може да е като в Европа – там за държавната вила се грижат смени от чистачи и охранители, при това подчинени на друга институция. Разбира се, че този разказ е от друга част на света. Ето това е представата за България, която ние самите изграждаме. Но искаме Шенген. И виним само шепата путинофили, които припяват, че България не принадлежи към западния свят.
- Съвсем наскоро отново беше 10 ноември. Как възприемате тази дата, 33 години след падането на Тодор Живков от власт?
- Беше важна дата, с която се маркира един процес, вече започнал преди това, макар най-важното да е станало след нея. Някои настояват, че това е дворцов преврат. Естествено, че е така. Но 10 ноември е един жалон, една видима точка в непрекъснат процес, която при това има удобството да съвпада при един ден разлика с падането на Берлинската стена. Не виждам защо да не се помни.
- А как си обяснявате, че много хора искат днес да се върне Живков?
- Не съм убеден, че има много такива хора. Ако говорим за комунизма, на никого не му се връща той. Всички искат някакви благини, което си е социалистическа идея, може да се чуе и в ЕС, но оттам нататък терорът на комунизма на никой не му се иска да се връща. Разказва се, че тогава стоките били евтини (нищо че ги нямаше), а пък хората ходели на море в почивни станции (нищо, че бяха калпави и неугледни и не отговаряха на представите за това как е нормално да се живее). В цял свят обаче, наблюдаваме една опасна популистка тенденция, която се нарича борба с корупцията. Корупция разбира се има, тя трябва да се преследва, трябва да се наказва и за подкупи, и за конфликт на интереси. Но борбата с корупцията, превърната едва ли не в доктрина става един вид послание към онези хора, които смятат, че не са успели достатъчно, т.е., че не са успели да получат това, което заслужават. Посланието е - откраднали са ти успеха, а той си е бил твой. Това е много характерна популистка тенденция. Помните как в нацистка Германия за всичко виновни бяха евреите и плутократите, които в крайна сметка ни взеха успеха; в СССР това бе буржоазията и световния империализъм, сега е някой друг. Но това послание: "Ех, ако не бяха тия, щях да съм в идеално състояние", е много сбъркано. От друга страна на комунизма да му се придава някакъв фантастичен ореол, тогава не крадяха. Какво да крадат, когато бяха заграбили и владееха всичко.
- Все пак много често чуваме, че преходът бил провален. Така ли е?
- Постоянното използване на думата "преход“ е неуместно. Още да се говори за някакъв преход, след като си държава членка на ЕС и НАТО е във висша степен нелепо. Това означава, че в понятието "преход", ти влагаш не някакъв социален, политически и икономически смисъл, а идеята за собствения успех и съответно ако нещо не ми е таман, прехода продължава, защото работата на прехода е да направи така, че на мен всичко да ми е както аз искам. Наистина е нелепо. Затова като чуя за прехода хеле пък, че бил и провален, тръпки ме побиват (Смее се).
- Добре, а защо според вас, се разцепи дясното г-н Димитров. Много хора нямаше за кого да гласуват на миналите избори.
- Какво значи, че няма за кой да гласуват десните хора? Аз имам. Поставянето на тази претенция само по себе си е вече отклонение от правилата на демокрацията. Демокрацията не е форма на съвършенство. Както казва Чърчил: "Демокрацията е най-лошата форма на управление, освен всички останали". Светът не е съвършен, във всяка форма на съществуване ще има общности от хора, които ще са неуспели, неудовлетворени от политическата власт. Това не значи, че няма нужда да правят избор.
- Казвали сте, че в България има глад за знания и умения по повод младите хора и политиката. Дойдоха едни млади хора с идеята за промяна. Случи ли се тя?
- Във всички партии има млади хора. Аз бях на 36 години, когато станах председател на СДС, на 37 бях премиер. Но никога не съм имал претенцията, че аз съм "младите хора", защото до мен имаше достойни хора – и млади, и от по-старите поколения. Изобщо тези неща не са въпрос на възраст. Качествата на един лидер, визията за една страна не зависят от ЕГН-то, а от по-важни неща. Напоследък наблюдавам едно разчленяване на идеята за цивилизацията, но не само у нас, а и по света. Има едно пренебрежение, което се демонстрира по отношение на историчното, не само като факти и дати. Идеята за прогреса започва да изтласква опита на поколенията. Тя е прекрасна със своя оптимизъм, но напоследък създава усещането, че тези преди теб са някакви примитивни същества. Дайте сега да правим Промяна! Промяната само по себе си не е ценност, има хубава промяна и лоша. Да ми отрежат крака също е промяна.
- Вие обаче останахте неопетненото лице на демокрацията, това какви чувства извиква у вас?
- Мразя да ме споменават за това че не съм правил нещо (напр. крал). Предпочитам да споменават това, което съм направил. Това само показва колко ужасяващи размери е заел този популизъм, за който говорихме. Аз познавам много хора, които са честни и почтени люде в политиката. Радвам се че го има паметника на Светослав Лучников, издигнат в памет изобщо на честния държавник. Аз познавам много такива.
- И в друго нещо сте основоположник - в борбата с мафията. Мафията ви е свалила от власт, казвате, така ли е?
- „Мафия“ в този смисъл е образно понятие, употребявано на краткост. Очевидно в България се стигна до втори банкрут на държавата. България беше изцедена по един криминален начин, нещо, което не се случи в другите източно европейски страни. Така че, когато говорим за последвалите свалянето ми събития, в тях очевидно съдържаше много силен, бих казал доминиращ, криминален елемент. Това че съм го забелязал по-рано не е кой знае какво постижение - то е общодостъпен факт. Когато се стигне до хиперинфлация и фалити то не на една банка - една банка може да фалира навсякъде - а когато се стигне до масово разгромяване на финансовия сектор, тогава очевидно става нещо криминално. Тоест наистина тогава е господствала „мафията“. И в този смисъл аз държа на всяка дума, която съм казал. Дразня се обаче, когато прехвърлят онова, което аз съм казал тогава и е било валидно тогава, към днешния ден. Защото каквото и да си говорим, България до преди две години беше една от страните с най-малък бюджетен дефицит в Европа. Може да не се е развивала достатъчно бързо и ефикасно, но идеята, че е била тотално окрадена и съсипана, е откровено невярна. Тук се връщаме към идеята за откраднатия успех. Ти не си успял, защото са откраднали парите. Що се отнася до самото понятие „мафия“, организирана престъпност има във всички държави, ако използваме за кратко понятието „мафия“, отговорът сигурно ще е - да. Но на въпроса Ви: за мен не по-малко важно е, че се борих за разумен закон по въпроса за конфликта на интереси. Прави ми обаче интересно впечатление обстоятелството, че де що има някаква сериозна случка около наказателно преследване за корупция, започват надвикване, че тъкмо това преследване е недопустимо.
- Оценката ви за ключовите реформи - съдебната, здравната?
- Мисля, че нямам право да се произнасям по реформи, освен чрез делата, в които участвам, затова ще се въздържа да коментирам и съдебната реформа. Факт е обаче, че се шири едно андрешковско неуважение към закона и съда. Никоя съдебна система не е съвършена, бавенето на делата е световен въпрос, особено в демократичните държави. Когато се говори за съда, се мисли често за наказателното право. Но забавянето с гражданското съдопроизводство може да бъде дори по-болезнено. Обаче неуважението, с което се говори за съдебната система, насаждането на недоверие към основни институции, начинът, по който се обругават съдии и магистрати, е контрапродуктивен.
- А контрапродуктивно ли е отношението на Македония, която първи признахте, а днес те искат да влязат в ЕС?
- Първо, има много натрупани проблеми в отношенията ни. Още от първия ден след всеки положителен акт по отношение на Македония, и от наша страна се правеше по нещо, което да обърка нещата. Не казвам, че те са невинни, напротив. Видяхме до каква степен нещата могат да се изострят чрез злонамерено говорене, лепене на етикети, измислянето на доктринерни тези. Друг е въпросът, че някои от хулите за България са взети директно от нашите комунистически учебници. Смятам, че все пак съществуват някакви общоприети зони на разумно поведение и добро желание, което да укроти страстите, та да надделее разума. Важното е да се разбира, че това ще отнеме време. Това е точно този вид хубост, която насила не става.
- Да сменим темата - пишете интересни книги, смятате ли, че някоя от тях би могла да стане филм? Видях ви да си говорите с продуцента Евтим Милошев...
- Просто си казахме „Добър ден“. Но ако се замисля книгата, в „Ибо живяха, Господи“ има доста действие. Също и в "Светлина на човеци". Но не аз мога да преценя какво е кинематографично. Не виждам пречка да има български филм за Светото семейство и за първите следовници на Исус, но си давам сметка, че това не изглежда никак вероятно. Що се отнася до "Братя", особено в първата част, която е посветена на Кирил и Методий историко-аналитичния план доминира, но нататък персонажите и действието са по-застъпени. Знам ли? Изкушавам се да мисля, че някога може и да се появи такъв текст, но той не е в чекмеджето.
- Кое е последното нещо, което ви впечатли като театър?
- Последното театрално представление, което гледах беше „Копенхаген“ и беше наистина въздействащо, но истината е, че покрай ковидпандемията бяхме ограничени, а пък аз имам допълнителна обремененост, съпругата ми е вирусолог (Смее се).
- Малко се знае, че седем години вие сте били психотерапевт в Медицинска академия.
- Това беше диспансерното отделение на ВМА - работа с хора, които не са хоспитализирани. Този период приключи за мен през 1985 година. Надявам се, че нещо добро остана. Участвах в нещо, което изглеждаше твърде непривично за тогавашните комунистически стандарти. Имах интерес към тази тематика, включих се в един момент в едни изследвания, после почнах да чиракувам при д-р Георги Каменов, Бог да го прости, той избяга в САЩ през 1978 година и аз бях един от малката група, обучени от него, които можеха да продължат този тип индивидуална и групова психотерапия.
- Помогна ли ви това знание за по-нататък?
- Без съмнение. Известно познаване на груповата динамика, на техниките, с които може да се борави, сто на сто помага, особено, когато работиш с голям екип. Той си е предизвикателство, когато трябва да укротяваш страстите. Егото напира у всеки от нас, затова терапевтът се учи поне малко от малко да овладява напъните му.