Любомир Кючуков: Тези, които не ни пускат в Шенген, искат няколко граници да държат мигрантите. Корупцията - реторическа опаковка
- Европа не може да си позволи нито да се превърне в обсадена от мигранти крепост, нито да приема безконтролно милиони бежанци, каза още дипломатът и бивш зам.-външен министър
- Кризите и нуждата от солидарност подтикват Франция и Германия вече да подкрепят присъединяването ни към Шенген
- Русия изпадна в пълна изолация от “широкия Запад”, но самият Запад не среща еднозначна подкрепа от останалия свят
- Ами ако следващия път ракета от войната в Украйна падне не във ферма, а в град?
- Г-н Кючуков, как стои България със служебен кабинет, докато и на североизток, и на югоизток има конфликт (Украйна и Турция/Сирия)?
- Политическата криза в страната и невъзможността да се състави политически подкрепено правителство имат своя негативен ефект върху външната политика на страната. Не толкова като международно присъствие – там служебното правителство има всички необходими правомощия и осъществява своите функции, колкото като дългосрочна политика и ангажименти. Отсъствието на парламентарна подкрепа не просто скъсява хоризонта на външнополитическите действия на правителството, но го лишава от възможността да лансира инициативи, отговарящи на националните интереси, като в същото време води до изчаквателни позиции от страна на партньорите ни както на двустранно, така и на многостранно ниво – защото е нормално те да търсят по-дългосрочни ангажименти от българска страна. В практически план това в немалка степен преформатира българската активност в рамките на ЕС и НАТО, превръщайки я от участие в присъствие, т.е. от формулиране и аргументиране на български позиции и интереси при взимането на решения - просто в придържане към взетите решения. Това най-видимо се отразява във вътрешнополитическия дебат по повод войната в Украйна – който се свежда до демонстрация на лоялност, а не до международна активност.
- Сблъсъците по самите граници на Европа ли са причината за резервите на някои страни относно разширяването на шенгенското пространство, към което се стремим и ние? Или всичко опира до ненадеждност и корупция?
- Причините са изцяло вътрешнополитически за съответните страни и те са следствие от проблемите с имиграцията. Вече даже е безсмислено да се повтаря, че България и Румъния отдавна са изпълнили всички технически изисквания (а за присъединяването изискванията са само технически) и това е признато от всички европейски институции – и комисията, и парламента, и многобройните работни групи. Корупцията и надеждността на границите (с които, естествено, също има проблеми) в случая са по-скоро реторическата опаковка, в която се поднася блокирането на присъединяването към Шенген.
Заиграването с антиимигрантските страхове (в Нидерландия) или засилването на влиянието на крайнодесни антиимигрантски партии (какъвто е случаят в Швеция) се връща като обществен натиск върху правителствата – и същевременно им дава алиби за блокиране на присъединяването.
Простата истина се свежда до факта, че някои европейски страни предпочитат да имат няколко граници с гранични проверки по пътя на имигрантските потоци, а не само една външна, шенгенска граница. Защото след приемането на България и Румъния в шенгенското пространство, мигрантите, намиращи се в Гърция, биха получили непрекъснат сухопътен “шенгенски коридор” към Централна и Източна Европа. Същото се отнася и за тези, които успеят да пресекат българо-турската граница.
Позитивът е, че страни като Франция и Германия преодоляха своите резерви и вече подкрепят присъединяването ни към Шенген – водени не толкова от желанието да видят България и Румъния вътре, колкото на първо място от необходимостта да се укрепват единството и солидарността в ЕС в условията на натрупващи се кризи.
- Ако ни бавят още за Шенген, може ли и други държави изведнъж да проявят резерви?
- По-скоро бих казал, че и други държави биха могли да огласят резервите си – базирани на собствените им страхове.
И тук се сблъскваме с принципния и основен нерешен въпрос в ЕС: накъде ще върви съюзът: напред, към задълбочаване на интеграцията (а това означава и солидарността), или крачка назад – към повече национална държава в ЕС.
Нито един от досегашните опити за намиране на общ подход не даде резултат – нито Бялата книга на Юнкер, нито приключилата през май т.г. Конференция за бъдещето на ЕС. Вместо това ЕС направи крачка встрани – и географски, и политически – със създаването на Европейската политическа общност. Докато въпросът за посоката на развитие на ЕС не намери своето решение, ние ще се сблъскваме с неговото възпроизвеждане по всеки конкретен въпрос – и всяка страна ще може да блокира дадена европейска политика или членство на основата на собствените си, често егоистични интереси.
- Преди дни съседна Турция беше разтърсена от атентат в Истанбул, след което последваха турски въздушни удари на територията на Сирия. От доста време се говори, че Ердоган готви нова операция в Сирия. Може ли да използва случая за повод за такъв ход?
- На Ердоган не му трябва специален повод в борбата му срещу кюрдските амбиции за създаване на собствена държава – независимо дали става дума за територията на Ирак, Сирия или за самата Турция. Същевременно нито един терористичен акт не остава без последствия от турска страна. Улисани във войната в Украйна и загрижени за единството на НАТО обаче (където позицията на Турция е от огромно значение), ние сме склонни да пренебрегнем турските военни операции в Сирия. А те бяха не една и две след затихването на конфликта там.
- Една такава операция може ли да активизира бежанска вълна, каквато видяхме през 2015 г.? И какъв ефект би имала в комбинация с бежанската вълна от Украйна - както за нас, така и за Европа?
- Военните конфликти и бедността – това са основните причини за бежанските - респективно за мигрантските потоци към Европа. Споразумението между ЕС и Турция от 2016 г. позволи да се овладее кризата и даде времева отсрочка за търсене на решение на проблемите. Но то бе реакция на последиците, а не премахване на причините за бежанския и мигрантски натиск.
Междувременно ЕС предприе мерки за засилване контрола върху границите и ограничаване на незаконната имиграция. Но те също не отстраняваха причините, а по-скоро се опитваха да въведат ред в процесите, резултат от тези причини. Опитите да се задържат мигрантските потоци и в други страни освен Турция (Алжир, Либия, Тунис, Мароко) се оказаха неработещи, а и трудно защитими в политически план – защото това беше прехвърляне, а не решаване на проблема. Европа не може да си позволи нито да се превърне в обсадена крепост, нито да приема безконтролно милиони бежанци – защото няма политическа и социална система, които биха издържали на подобен натиск. Към това се добави и избухналата война в Украйна, която доведе до няколко милиона нови бежанци в Европа. Иначе казано, докато има войни и бедност, този проблем ще продължи да виси като дамоклев меч над Европа – и неговото решение може да се търси само в дългосрочен план с ангажирането както на страните, източници на големи мигрантски маси, така и на ЕС.
- С оглед на случващото се около нас може ли да кажем, че Черноморският регион може да се превърне в невралгичен за международната ситуация?
- Черно море е ключов регион в цялостната конфронтация на Русия и Европа, и то с интереси от практически всички локални и глобални играчи в него. Същевременно е един забравен регион в политиките на ЕС, а до голяма степен и на България. Дори бих си позволил да кажа, че е “черна дупка” в политиките на съюза. След започването на войната в Украйна всичко в Черно море е война - и икономическите отношения, и инвестициите, търговията, енергетиката, туризмът, включително и спортът. Докато тази война не бъде прекратена, не можем да разчитаме нито на позитивно развитие в страните от региона, нито за сигурност. Войната носи ескалация на конфронтацията, но повече оръжия не значат повече сигурност.
- Отново под знака на войната в Украйна наскоро приключи срещата на Г-20 в Индонезия. Какви са основните изводи, които може да си направим след нея?
- Първо, ерозията на следвоенния световен ред и кризата на мултилатерализма засяга всички международни институции и подрива международното право. Включително и такива формати, като Г-20.
Второ, конфронтацията ескалира не само в политическата сфера, но и в сигурността, икономиката, инвестициите, търговията. Всичко това съпроводено с милитаризация на международните отношения, пълно отсъствие на взаимно доверие, априорен отказ от диалог и търсене на съвместни решения.
Трето, светът очевидно се намира в преходно, крайно нестабилно състояние. След разпада на двуполюсното противопоставяне и кратката илюзия за еднополюсност (или “еднополюсния момент”, както това се дефинира в американската политология), светът определено тръгна в посока на развитието на мултиполярност. През последните години се наблюдава обаче и обратната тенденция: към една вторична двуполюсност, около борбата за глобално лидерство САЩ-Китай, която получава и своята идеологическа опаковка: либерална демокрация срещу авторитарни режими.
Четвърто, това противоборство за глобално лидерство между САЩ и Китай е обективно, дългосрочно и ще определя динамиката на международните отношения за десетилетия напред. Срещата Байдън-Си бе позитивен знак, но има достатъчно основания да се очаква, че тя ще остане епизод и трудно би стартирала процес. Големият въпрос тук е дали отношенията между двете страни ще бъдат в руслото на съревнованието и конкуренцията в рамките на международното право, или ще следват коловоза на нарастващата конфронтация от позиция на силата.
Не на последно място, Русия изпадна в пълна изолация от т.нар. щирок Запад, но самият Запад не среща еднозначната подкрепа на останалия свят. За редица страни от Азия, Африка и Латинска Америка конфликтът в Украйна не е ценностен, а геополитически, определян дори като сблъсък на империалистически интереси. Тяхната позиция не е проруска (и те нееднократно гласуват против Русия в ООН), но те предпочитат да не се ангажират директно и с подходите на ЕС и НАТО, включително санкциите. Професионалният прочит на фразата от заключителния документ на срещата в Джакарта, че повечето страни осъждат руската агресия, свидетелства директно за липсата на общо съгласие – като изтеклата информация сочи поне седем страни, които не са били склонни да подкрепят по-силни и единни формулировки.
- Самата среща бе прекъсната, след като ракета уби двама поляци в близост до границата с Украйна и за момент светът настръхна. Въпреки определението на случката като инцидент, разминали ни се третата световна война, или напротив - показва, че нещата могат да излязат извън контрол във всеки един момент?
- Инцидентът за пореден път ни подсказа, че буквално една крачка ни дели от глобален конфликт с непредвидими последици. Самият факт колко спешно американският президент Байдън направи заявление, че ракетата вероятно не е изстреляна от Русия, подсказва доколко сериозен е бил рискът от неконтролируеми последици. И това беше най-важното действие в цялата тази критична обстановка – защото американската реакция бе ключова. Първоначалните реакции и в Полша, и в Украйна, и в балтийските страни изискваха категоричен отговор, включително задействане на чл. 4 (консултации) и чл. 5 (защита срещу нападение на страна членка) от Договора за НАТО.
Въздишката на облекчение обаче, че този път конфликтът се размина, не дава никакви основания за успокоение. Защото следващия път – а докато се водят сражения винаги ще има опасност от следващ път – ракетата може да падне не във ферма, а в град или в друг уязвим обект, като жертвите могат да бъдат значително повече. А освен това всички си даваме ясна сметка, че нашата реакция (на ЕС и НАТО) на следващ подобен инцидент, в който този път е намесена руска ракета, съвсем не би била толкова примирителна.
CV
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София
Завършва Московския държавен институт за международни отношения
Специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон
От 1996 до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет
От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи
През 2009 г. става посланик в Лондон
Директор на Института за икономика и международни отношения