Георги Тошев: Стефан Данаилов ми даде архива си. Тежко наследство, дълго не посегнах на него
Георги Тошев е поредният гост в подкаста “24 часа от живота”, в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Преди почти 2 години Анатолий Попов създаде този нов канал с марката “24 часа” - “24 часа podcast”. Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези разговори си заслужава да бъде прочетено.
Нещата, които съм научил в редакцията на “24 часа”, преподавам на на студентите си в Софийския университет
- Г-н Тошев, участвате в подготовката за националната програма по честването на 80-годишнината от рождението на Стефан Данаилов. Разкажете повече.
- При последната ми среща със Стефан Данаилов той ми даде това, което наричаше свой архив. Артисти от неговия мащаб и от това поколение не са водили истински архив. Той никога не вярваше, че неговата работа ще предизвика толкова много интерес и любопитство и до ден днешен ще се счита за изключителна. Всичко, което той беше събрал в едни торби и в едни папки, ми го връчи. Това е много тежко наследство и няколко години избягвах да разглеждам нещата, които ми е дал. Наложи се да направя една по-пълна биография. Навремето за неговата 75-годишнина, му помогнах да напише своята автобиография “Романът на моя живот”. Книга, която се радваше на изключителен успех и която абсолютно се изчерпа като тираж. В последните месеци работех заедно с екип върху подреждането на този архив, намирането на свидетелски разкази на хора, които са били част от живота му повече от 30-40 години. Умишлено не търсех това да бъдат негови колеги, а по-скоро хора от най-близкото му обкръжение. Много съм благодарен, че и във филма, който подготвям, и в книгата се съгласи да говори човекът, който се грижеше за Стефан Данаилов и му беше като негов трети син – Мишо. Той му е бил и шофьор, и приятел и човек, който се е грижел за него, когато беше болен. Както и дългогодишната му сътрудничка Невяна Малчева, която повече от 40 и няколко години е до него. Няма да издавам, но смятам, че има нещо много ценно и много лично, което Аня Пенчева направи за тази книга и съм ѝ благодарен. Там, където е имало любов, за това трябва да се говори с уважение.
Започваме нов игрален сериал за националната телевизия. Казва се “Дъщерите на София” и в него участие ще вземат Цветана Манева, Койна Русева, Теодора Духовникова и Радина Кърджилова. Своя дебют като режисьор ще направи Неда Морфова. Сценарист е още една дебютантка - нашумялата Рене Карабаш.
Много неща предстоят. Трябва да стигна до Бангладеш, където съм бил преди много години, и да направя филм много набързо за човека, който държи ключовете на Божи гроб.
- Както винаги сте се захванали с много и все интересни неща. Откъде намирате време?
- Време не намирам, а все още намирам енергия. Когато работиш интересни проекти и времето ти стига, то винаги е за сметка на съня. Енергията ти е в повече, защото интересният проект отваря пред теб нови пространства, срещаш се с неочаквани хора. Аз съм наистина благословен, че работата ми ме среща с хора, които отварят пред мен други пространства и това ме прави много щастлив.
- Вземали сте интервюта на хора, на които сте фен. Как успявате да отделите вълнението от журналиста у вас?
- Невинаги успявам, но с годините се научих. Най-трудно ми беше с АВВА, защото аз от дете харесвам тяхната музика, независимо, че съм слушал и продължавам да слушам Sex Pistols, джаз, хардрок, хевиметъл и пънк. В един момент отново се връщам към музиката на АВВА и чаках тази среща с тях повече от 30 години. Много съм щастлив, че ми се случи да се срещна и с четиримата. С Брайън Мей също не беше лесна срещата. Бях в неговото имение край Лондон и от 15 минути, които ни бяха дадени, ние останахме цял ден и той ни приготви обяд. Много е особено това усещане, когато журналистът те напусне и се усетиш в една друга роля - на допуснат от личност, на която наистина много се възхищаваш.
При книгата за Цветана Манева на помощ ми дойде драматургът и писател Яна Борисова, за да запазя някакъв баланс, тъй като Цветана също е много близък за мен човек. Не мога да правя книги за хора, които не са ми близки. Аз не съм професионален писател, аз съм журналист, който разказва истории. За момента те са повече биографични и автобиографични. Подготвям първата си книга, която не е мемоарна, а по-скоро очертава един исторически контекст чрез интересните хора, с които съм се срещал в продължение на 35 години.
- В този ред на мисли има ли неудобни въпроси?
- Не, няма неудобни въпроси. Вярвам, че особено публичните личности могат да бъдат питани всичко, важното е как. Смятам, че понякога журналистиката ни, българската особено, минава добрия тон. Както и публичните български личности, без значение дали са политици, или от света на шоубизнеса, много искат да се презастраховат. Затова изпращат като първа цедка своите пиари или сътрудници, които им правят много лоша услуга. Колкото повече един човек се пази, толкова повече глупости може да прочете за себе си. Мисля, че човек, който е наясно с кариерата и живота си, няма от какво да се срамува, но грешките са осъзнати и те са част от неговия живот. Ако ти говориш спокойно за грешките и уроците, които си научил, може да бъдеш полезен на другите, но за това трябва интелигентност.
- Колко е важна мярката в журналистическата професия?
- Мисля, че мярката е много лична преценка, но е много важна. Мярката не значи цензура. В последните години в България автоцензурата в журналистиката е много по-сериозен проблем от самата цензура. Познавам много добри колеги, които вследствие на горчив опит сами си поставят бариерите дали да питат това, дали да влизат по-дълбоко в тази, или онази тема. Ние знаем какво се случва, когато журналистите са честни и стигат много напред в своята работа. Имаме примери, той е наш колега - Слави Ангелов, един от изключителните български журналисти, който от години ръчка в криминалната тема и престъпния свят по много съвестен и почтен начин. Но и той беше нееднократно жертва на неразбирането на този свят, че да говориш истината и да си срещу истината, е една загубена игра, от която най-много ти да излезеш с тежки последствия за теб, не за човека, който е предизвикал едно разследване или е разгърнал една общественозначима тема.
- Вие също сте били разследващ журналист. Защо се отказахте?
- Това беше много в началото на моята кариера. Не съм бил заплашван. По-късно през годините се случи това от един човек, отдавна не е фактор и едва ли ще бъде в бъдеще. Така или иначе аз си спечелих своята битка. За да има разследваща журналистика, освен професионалните стандарти, на които трябва да отговаря журналистът, а и медията, за която работи, той трябва да получи някакви гаранции от страна на държавата. Имам известни опасения за българската правосъдна система, и то не опасения, а доказателства за нейната нефункционалност, за замитането на случаи, за прикриването на извършители на тежки престъпления и за нетърсенето на достатъчно сериозна съдебна отговорност от престъпници. Как да си разследващ журналист, когато ти си толкова сам?! Не стига, че разкриваш престъпления и престъпни схеми, но ти трябва сам да се погрижиш за собственото си оцеляване. Не е страх, по-скоро загуба на каквато и да е мотивация да си там. Тогава много категорично аз реших, че искам да разказвам истории, които да бъдат вълнуващи и вдъхновяващи. В другото не се чувствам силен, не се чувствам мотивиран да бъда и да продължавам. След всичките тези години за себе си мога да кажа, че съм направил правилния избор.
- Като споменахте истории, как би звучала вашата?
- Сигурно много скучно и ще ти призная нещо. Дъщеря ми, която не прекарва много време в България, но когато е тук, ме вижда малко повече в екшън. Когато съм при нея във Франция, вижда един човек на дивана, седи, чете, пие кафе, говори по телефона много по-малко, отколкото в България. Тя много се учудва и казва “Добре, де, баща ми, ти всъщност си един много скучен човек, а всичките ми приятели казват: “Баща ти ходи по целия свят, вижда се с такива хора”. Така ме виждат. Със сигурност има много интересни неща, които са ми се случили и ми се случват. Сега, когато подреждам част от тях в тази бъдеща книга, разбирам, че човек преживява много важни моменти и трябва да мине достатъчно време, за да може да ги оцени, а някои от тях са и исторически.
- Помните ли първия си работен ден във в. “24 часа”?
- Много обичам в. “24 часа” и съм много благодарен за това, че съдбата ми ме срещна с всички колеги. Попаднах в “24 часа” благодарение на Деси Паунска, Милен Марчев и Жана Николова. Всичко това беше много неочаквано за мен. Преди това сътрудничех на други медии. Валери Найденов, Венелина Гочева, Димитрана Александрова и Мила Гешакова са много важни хора, които наистина са ме научили как се прави журналистика, как се присъства в тази професия. Днес, когато аз имам студенти и аз управлявам екипи, виждам освен професионалните стандарти и колко е важно, че хората, с които съм бил през годините, са ме научили и на това как да присъстваш с морал и достойнство в професията. Няма да забравя преди години, понеже съм работил и по времето на Продев и по-късно на Копринка Червенкова за вестник “Култура”. След години, когато съм вече в “24 часа”, той е с най-големия тираж. Толкова не гледаха единствената телевизия тогава, колкото четяха нашия вестник. След години получих едно много високомерно отношение от Копринка Червенкова, която от редови репортер, редактор, беше станала главен редактор на в. “Култура”, която никога не разбра моя избор да бъда в семкаджийски вестник, така ги наричаше тя. Вижда ме Валери Найденов, на когото баща му е работил там, той също в златните години на Продевата култура. Стоя посърнал, защото аз имах дотогава някакъв респект към хората и към Червенкова, обяснявам на Валери какво ми се е случило. Той каза: “Виж сега, моето момче, от мен запомни. Важно е да си добър в жанра”. Това го повтарям и до днес. Само глупакът не може да различи жанровете. Няма как да си Сартър и Паулу Коелю едновременно. Важното е, че ако ти работиш в определена медия, в случая тогава това беше първият таблоиден ежедневник, ако работиш в това, няма как да искаш да пишеш като за “Работническо дело” или “Отечествен фронт”. Днес преподавам жанрово писане в Софийския университет и много от нещата, които съм научил в редакцията на “24 часа”, благодарение на личностите, които създадоха и ръководят вестника, успявам да предавам и на моите студенти. Надявам се те да запомнят нещо от това.
- Как се печели респект?
- С работа! Единственото нещо, което ни легитимира, е работата ни. Едни те харесват, други - не. Едни харесват сините ти очи, други не харесват плешивата ти глава, за четвърти пък не си достатъчно висок, стар си, млад си. Ако ти си вършиш работата добре, ако не допускаш компромиси, мисля, че това е единственото нещо, което може да събуди респекта на другите. В последните години много пътувам и срещам навсякъде в България респект към моята работа. Не е конкретно към Георги Тошев, а преди всичко към големия творец, към който съм се насочил по някакъв начин да пазя паметта за него. Респектът към мен идва по начина, по който съм си свършил работата.
- В предишно интервю казвате, че сте един неуспешен емигрант. Защо?
- Трябваше да живея в Ню Йорк, където се бях запътил, но болестта и по-късно смъртта на баща ми ме върнаха в България. Не съжалявам за избора. Някъде там между загубата, която те прави безутешен, и пропуснатата мечта да бъдеш в един свят, който дава много възможности, се роди моят проект “Другата България”. Исках да разбера там или тук човек може да бъде щастлив. След толкова години трябва да кажа, че щастието не зависи от това къде живеем географски. Щастието е един много личен проект, който всеки гради всеки божи ден. Затова аз се чувствам еднакво добре в Париж, в Сидни, в Ню Йорк, в Токио, в София, в Димитровград... навсякъде. Ако се чувстваш необходим и си намерил начина, чрез който всеки ден да се събуждаш и да извършваш нещо не по принуда, мисля, че ти се чувстваш добре и всичко друго се нарежда.
- Страхувате ли се от провалите?
- Като по-млад да, сега не. Какво значи провал? Провалите ми, а те не са малко, са били много полезни за мен. С годините, това което човек според мен може да направи, е да усети собствените си граници. Какво можеш да правиш добре, какво искаш да правиш и какви са реалните обстоятелства, в които твоят труд може да бъде оценен. В този ред на мисли провалите ме направиха по-голям реалист. Будистите казват, че щастието е липса на очаквания - нещо, което си повтарям всяка сутрин. Така че аз нямам никакви очаквания, имам изисквания и те са най-вече към мен самия, а оттам нататък към екипа, с който работя.
- Как ви промени Индия?
- Индия е много важна за мен. Заминах след една катастрофа. Индия буквално ме върна към живота по един много тих и спокоен начин. Показа ми, че да се грижиш за себе си, е много важно, да чуваш собствения си глас, потребностите на умореното ти или болно тяло.
-Ако сега трябваше да стартира кариерата ви, бихте ли избрали отново същия път?
- Да, но не знам дали бих се занимавал с журналистика, защото целият ми живот мина, а може би има толкова други неподозирани професии и области в живота, с които човек може да се почувства необходим за другите. На няколко пъти са ме канили да работя за големи компании при много добри условия и в България и в чужбина. В държавни институции, не е тайна, че дори депутат и министър са ме карали да бъда. Някак си любопитството ми, което е част от нашата професия, много ми помага да оставам в нея. Все още се надявам, че нещо ще се промени и чрез умната и емоционална журналистика хората могат да бъдат променяни.
- Кой е непознатият Георги Тошев?
- Много по-тих и прибран от този, който хората познават. Скоро бях в Даманхур. Тази събота започва минипоредица в “НепознатиТЕ” по bTV. Чаках седем години, за да вляза в Храмовете на човечеството. Там една много специална жена ми каза: “Вие сте тих човек, защо цял живот искате да сте толкова шумен и хората да ви обръщат внимание. Върнете се към вашата тихост и към тишината във вас”. Мисля да я послушам. Не мога да разбера, но може би защото рано загубих баща си, чувствах се длъжен да се погрижа за майка ми и сестра ми в тези години. Когато си на 20 и всичко се преобърне в живота ти. Чувствителността, емоционалността, всичко това във време на някакви промени много глобални, генерални, те те бележат, аз не съм дебелокож. Имах чувството, че много често се загубвам и затова станах шумен. Мен много са ме подценявали и неглижирали. Много е хубаво да ти кажат: “Този Тошев за нищо не става”. Чудесно! Ти знаеш, че са те отрязали. Но когато се каже: “Еми дай му там на Тошев, пък може да става, може и да не става”. Това вече е неглижирането. Като по-млад съм го усещал, може би защото и характерът ми е бил такъв. След това, когато вече получавах доказателства за нормално присъствие в професията в България и особено в чужбина, защото аз съм работил с едни от много големите световни медии. Когато си намериш мястото в екип на световна медия, тогава ти си казваш: “Е, да, ама аз съм единственият българин тук” или: “Аз съм единственият български журналист, направил интервю с Ал Пачино”. Тогава някак си се успокоих, но пак бях шумен. Аз съм бил много шумен даже и като малък. Това е и характер, искаш да те забележат на всяка цена. Днес казвам, че не е необходимо. Вярвам, че човек винаги ще бъде забелязан чрез работата си, чрез нещата, в които вярва, и начина на живот, който води. Забранил съм да дойде някой и да ми говори за трети човек, не ме интересува, особено ако този човек ми е близък. Казвам: “Разговорът спира дотук, аз не участвам в такива разговори”, и това много ме предпазва. Навремето съм се влияел. В момента аз съм човекът, който решава кога, как, с кого да работи, как да живее, къде, с кого. Най-хубавото е, че на никого не дължа нищо.
- Колко е важно човек да бъде смел?
- Това е най-важното! Човек трябва да е смел. Най-хубавите неща в моя живот се случиха затова, че съм любопитен и смел.