Юлиан Вергов: Чух за себе си: "Тоя пък кога стана такава звезда, кога взе да се обажда", и разбрах, че славата задължава
Късата памет, липсата на култура и възпитание и съдебната система са трите основни проблема в България, казва талантливият актьор
Не обичам дидактиката във всичките ѝ форми. Затова много се радвам, че дойде демокрацията
Малко са гениите като Наум Шопов, които не са завършили ВИТИЗ
Днес е по-лесно да се появиш по телевизора, без да си артист, и да играеш в сериали примерно
Много известен и много обичан, Юлиан Вергов загърби българските тв сериали, но почти не слиза от театралната сцена. Случва му се почти всяка вечер да играе - “Народът на Вазов”, “Кафе с претенции”, “Неодачници”, “Богът на касапницата”, “Козата или коя е Силвия”. Това обаче е най-голямата му радост и най-голямата му любов - да играе.
Има и още едно много симпатично качество - рядко разказва за себе си, но пък никога не пропуска да похвали някой колега.
Така съвсем естествено стига до идеята, че е редно да направи кампания - “Помни твореца”, в която да представя най-добрите български автори и артисти, защото всеки от тях има какво да ни каже.
- Г-н Вергов, сам започнахте една своя кампания - “Помни твореца”, като я обявихте с думите, че един от основните ни проблеми днес е късата памет. Какво ви провокира?
- Репетициите на пиесата “Народът на Вазов” от Александър Секулов. През 1919 г. след подписването на Ньойския договор се отслужва литургия за падналите войници. Много народ се събира на тази панихида и съвсем спонтанно тръгва в траурно шествие по софийските улици. Минава покрай външното министерство, откъдето излизат чиновниците да оплачат тази голяма загуба за България, защото всички знаем как Ньойският договор ощетява България. Тълпата просто подминава чиновниците и отива да чуе какво ще им каже Иван Вазов, който излиза на балкона и говори.
Тогава си дадох сметка, че не само не ценим, но и не помним творците си
Не само тези, които са ни напуснали, а и тези, които са все още с нас. Трябва да чуем какво ще ни кажат.
- Какво представлява кампанията?
- Тя не е рекламна, никой не ме подкрепя, нямам някого зад гърба си. Пускам малко познати снимки на творци и питам кой е на кадъра. Говорил съм с хора да ми помагат, да ми осигуряват такива фотографии. Сега пуснах по-разпознаваема снимка на Наум Шопов и Невена Симеонова. След това ще показвам не толкова познати.
- Как избрахте първата снимка за кампанията си?
- Тя е по-позната. Реших да не е само снимка на Наум Шопов, а като млад с Венчето Симеонова. Обадих се на Христо (сина му - б.а.), попитах го дали има нещо против, защото така е коректно. Изпратих му за какво става въпрос и той: “Супер, давай”.
- Така ли ще се обаждате на всички хора, или на наследниците им?
- Мисля, че така е коректно. Малко трудоемка се оказа цялата тази работа в инстаграм, вероятно ще я правя и във фейсбук. Но пък има много интересни неща в коментарите. Даже за Наум беше написано от коя пиеса е и как е спряна от ЦК на БКП.
Хрумна ми също кампанията да има елемент на игра, като хората, отговорили вярно, могат да спечелят билети за културно събитие. Не е казано, че ще са винаги за театър. Все пак всички творци заслужават необходимото внимание и уважение - балет, театър, кино, музика, изобразително изкуство, поезия. Видях и покрай “Поетите”, че има толкова много талантливи и слабо познати поети, които заслужават да се чуе името им. А хората ще имат възможност да отидат на културно събитие, пък и дай боже да се позаровят да разберат нещо повече за хората от снимката.
- Как ще избирате кой да спечели билетите?
- Има апликация на телефона, в която вкарваш отговорилите правилно и се тегли жребий.
- Каква е целта ви с тази кампания?
- Нямам цел. Имам потребност да направя такова нещо. Аз не обичам дидактиката във всичките ѝ форми. Затова много се радвам, че дойде демокрацията в България. Така че колкото може и каквото може. Както в театрално представление, ако повлияеш на един зрител, дай боже и на повече, е някакъв успех. По същия начин и с кампанията. Ако хората обърнат внимание, още по-добре. Ако не обърнат, здраве да е, поне ще са гледали някакво представление.
- Вие самият ще разказвате ли нещо за тези творци?
- Не. Ако хората имат нужда, ще разберат. Аз не съм справочник. Нямам намерение да досаждам на никого. Важното е да правим това, което ни се прави. Както се казва, да правиш това, което искаш, и да искаш това, което правиш, е изкуство.
- На старта на кампанията, освен че обявихте, че паметта ни е къса, казахте, че ни липсва култура. Защо?
- Смятам, че това са трите основни проблема в България - късата памет, липсата на култура и възпитание и съдебната система. Заради късата памет забравяме кой къде е бил, какво е правил, какви бели е натворил и въпреки това продължаваме да гласуваме за тези хора. Не става дума само за политици, а и за бизнесмени, общественици, всякакви.
Липсата на култура ни пречи да общуваме нормално. С известна доза позитивизъм целият живот би ни бил по-лесен. Дори да има някаква несправедливост срещу нас, ако имаме изграден начин на общуване и съответната култура, няма да се стига до тези агресии, които се проявяват дори в училище, още повече между възрастни хора.
Съдебната система - това са банални неща, но е така -
ако знаеш, че можеш да бъдеш наказан, няма и да си помислиш
Сега обаче не минава мисъл изобщо, че може да ти бъде наложено някакво наказание. Напоследък станаха емблематични много на брой престъпления, виждаш с очите си катастрофи и какво ли не и няма резултат.
- Как може да бъдат ангажирани хората да четат повече, да са по-добре възпитани?
- Не могат да бъдат накарани, просто трябва да им се възбуди интересът с всякакви такива действия в тази посока. Особено сред младите да се показва що е това изкуство, как се общува. Насила не става, но може да бъде организирано от училище. Много харесвам едни мои приятели, бизнесмени, които винаги по Коледа ми казват: “Дай да видим сега да вземеш билети за фирмата”. Така ми поръчват да им купя 60-70 билета за някое представление и ги раздават като коледни подаръци. Тези подаръци, както казва Владо Пенев, мене ми много харесват.
- Децата, а и възрастните следват популярните лица, които харесват. Чувствате ли се отговорен заради славата и популярността, как те ви задължават?
- Благодаря ти за този въпрос. В някакви моменти се усещаш, че трябва да се държиш по-прилично. Както казах преди време в интервю пред “24 часа”, аз съм обикновен софийски дришльо. Нищо не ми е чуждо. Но именно заради популярността, не бих я нарекъл слава, трябва да се внимава с някакви неща, и то заради добрия пример. Не обичам тази реплика “дайте да дадем”. Нищо не давайте, правете!
Иначе свършат изборите, мине изборният ден, нарежем си една салата, сипем си една ракия, пуснем си телевизора и: “Айде сега тия да ни оправят”. Не е някой да те оправи, а ти самият да правиш нещо - да си паркираш колата на определените за целта места, да ходиш по тротоара, а не по улицата, да няма коли по тротоара, да си изхвърляш боклука както трябва. Това са съвсем елементарни неща, от които трябва да се почне.
Като си сгрешил, а всеки греши, да си понесеш наказанието и съответната глоба, не да търсиш начин как да се измъкнеш. Да си плащаш данъците. Да, някой може да краде от тези пари, да не отиват там, където трябва, но постепенно това е начинът, ако всеки започне да мисли. Тогава може да се случат някакви работи. Не за нас със сигурност, но за децата на нашите деца може да е по-добре. Иначе вземаш едни пари от обществени поръчки, да речем, и съсипваш бъдещето на много хора.
- Кога осъзнахте вие самият, че популярността задължава?
- Имаше някакъв проблем с една майка, която вървеше с една количка, пък нямаше откъде да мине в онези години, когато се спираше кой как му падне и по тротоарите. Този, който беше паркирал неправилно, я наруга и аз отидох да се разправям. Майката си мина, едни хора казаха: “Браво”, а други - “Тоя пък кога стана такава звезда, кога почна да се обажда”.
- Все негативно описвате всекидневието ни тук. Какви са добрите страни от това да живееш в България?
- Ако дълго време не виждаш никаква перспектива, нормално е да тръгнеш за чужбина. От друга страна, в България
малко не ни се работи, особено за толкова малко пари
Затова всички заминават навън.
По време на турне бях в един малък град в Северна Ирландия, пълен с българи. Забутан, не може да го намериш. Но и там, и в Кеймбридж, и на други места намираш българи, които са доволни. Не срещнах един негативно настроен. Тука, особено в провинцията, е ужас. В буквалния смисъл на думата няма какво да правят, обезверяват се. Разбираемо е, че всички се стичат в София да намерят поминък. Не става дума за парите, а за това, че всеки човек иска да осигури нещо за детето си. Когато няма възможност, е принуден да ходи да работи в чужбина и да има нормален живот. Тука няма.
- Как сте замесен с “Нощ на театрите” на 19 ноември?
- Аз съм един от посланиците на нощта на театрите. Това е европейска инициатива и за щастие, се намериха едни момичета тука - Мария и Катя, които я правят буквално на мускули. Тази година е десето юбилейно издание, а акцентът е върху българската драматургия. Ще бъде в 10 различни театъра в страната - Народния, “Алма матер”, “199”, в Шумен, Русе, Пловдив. Плевенският театър например има специална премиера по случай 95-годишнината от рождението на Иван Радоев с пиесата му “Чудо”. Освен всичко друго пак ще има камера на живо (live cam), пред която известни български творци и посланици на нощта на театрите ще разговарят и дискутират теми, свързани с изкуството и театъра.
Всичко стартира с една фотоизложба - “Нощни персонажи”, на Диляна Флорентин и Цветан Игнатовски, които са фотографите, Слав Атанасов е гримьор. Цял ден има представления, така че хората могат да ходят на спектакли по различно време.
- Какво ново ви предстои?
- Репетирам “В очакване на Годо” в театър “Българска армия”. Очаква се премиерата да е на 25 ноември, режисьор е Иван Урумов, с Иван Радоев, Георги Къркеланов, Моню Монев и аз. Това е един вид напомняне, преклонение пред големия спектакъл на изключителния български режисьор Леон Даниел, който дълги години се игра в театър “Българска армия”.
- Защо много често се повтарят едни и същи постановки, няма ли нова драматургия?
- Хубавите постановки наистина си заслужават. Например “Секс, наркотици и рокендрол” се играе вече 30 години. Това е небивал успех и винаги е пълно. Едни приятели ме помолиха да им намеря билети за представлението на “Аполония” тази година и не можах. Помолих Дони, но няма. И това е прекрасно.
Има значение, когато са хубави спектаклите. С класическите пиеси всеки творец иска да каже нещо в определен момент по начин, който го вълнува. А има и много нови пиеси, сега написани, които се играят.
- Колко е качествена българската драматургия? Част от нея е и пиесата “Народът на Вазов”, постигнала внушителен успех в Народния театър.
- Има много хубава съвременна българска драматургия. Аз съм възхитен от Елена Телбис, която написа пиесата “Боклук”, спечели конкурс в Театър 199 и беше поставена от проф. Ивайло Христов. Пиесата е фантастична, а спектакълът - още повече, надскача я. Весела Бабинова играе в нея и когато беше бременна, самата Елена Телбис я заместваше на сцената.
Наскоро разбрах, че Борис, синът на Малин Кръстев, също е спечелил конкурс в Театър 199, без да знаят кой е, защото четенето на пиесите е анонимно. Ето, може, хубаво е.
А покрай “Поетите” четем много съвременна българска поезия. Има впечатляващи неща, даже много от тях се изпълняват.
- Имате ли свое откритие сред българските поети?
- Да, Ивайло Балабанов. Любим автор ми е. Също не знаех, колкото и да е срамно, но не може всичко да се знае - че
дядото на кинорежисьора Павел Веснаков също е поет
Бил е заточен, имал е проблеми с тогавашната власт. В момента чета негови стихове. Той също се казва Павел Веснаков.
- Трябва ли държавата да помага на културата? Има ли смисъл от Министерство на културата?
- Има смисъл от него, както и от това държавата да инвестира страшно много в културата. Няма да давам пример с Чърчил, но това е пътят да се оправят нещата. Не става въпрос аз да съм обиден или че нямаме пари, а да има пари да се случва нещо. Да ме прощават някои политици, но истината е, че бяха предвидили, колкото и да е малко, 1% от БВП да отива за култура. И това не се случи. Беше записано в коалиционното споразумение. Даже имаше едно предложение, не знам дали влезе в сила, да се намали този процент.
- Има ли рецепта за оцеляване на българския артист? На толкова много хора им се занимава с изкуство.
- Не са чак толкова много. Приемът сега в НАТФИЗ няма нищо общо с приема във ВИТИЗ преди 10 години, още по-малко отпреди 20 години, а съвсем нищо общо преди 30 години. Напливът е бил много по-голям, отколкото е сега. Днес е по-лесно да се появиш по телевизора, без да си артист, и да играеш в сериали примерно.
- Задължително ли е за добрия актьор да е завършил професионално образование?
- Малко са гениите като Наум Шопов, които не са завършили ВИТИЗ.
- Какво дава на артиста професионалната подготовка?
- В сериалите могат да играят всякакви хора, не е проблем. Но в театъра трябва със сигурност подобно образование. Научаваш основополагащи неща и как се упражнява професията, нищо, че след това цял живот продължаваш да учиш. Театърът е мястото, където се изграждаш като актьор, където непрекъснато пробваш, изследваш, работиш, изграждаш, твориш.
Заедно с това, което учиш, е и възпитанието, което получаваш - как да се отнасяш към тази професия. Защото тя е от “Осанна” до “Разпни го”, т.е. в един момент е голям кеф, чувството на щастие е неописуемо, в друг момент си разярен да направиш нещо или
просто получаваш удари под кръста
Поне при мен е така - за да си на ниво, трябва да се поддържаш много. Нямам предвид чисто физически, но и умствено да си в крак, защото театърът непрекъснато се развива.
- Цветана Манева ви е била учителка. Какво сте запомнили като урок от нея?
- Много са нещата, но най-важното е: ако усетиш, че не ти се прави това нещо, спирай веднага и се махай. И понеже съм имал такива моменти, не съм светец, бил съм на нощни снимки, вечерта - представление, мислел съм, че умирам, но винаги се сещам за думите ѝ. Но само заради преумора е било. Всякакви спънки са ме нахъсвали още повече.
- Канят ли ви за някой сериал?
- Да.
- Ще снимате ли?
- Не. Това също е един от уроците на Цветана. Тогава разбирах какво казва, но някак си не го осъзнавах, защото не ми се беше случвало. Трябва да има актьорска хигиена. Не може на всяка цена да играеш във всичко, което ти се предлага, независимо какви пари и какво още може да получиш. Трябва да знаеш какво ти харесва и има ли смисъл. Не можеш да извадиш от себе си всичко. Някои неща ще са през пръсти и не се прави така.
Сега правя роли, които ме провокират да изкарам нещо различно от мен. Коренно различно превъплъщение ми се случи и в новия филм на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, в който се снимах през лятото. Не е коректно да разказвам, но беше много приятно. Те снимат по особен начин, различен е и начинът им на комуникация с актьорите. Не ми се беше случвало такова нещо.