Валери Йорданов: Не понасям критиките срещу младите - че били презадоволени и с киберживот
Актьорът дебютира като писател с книга с разкази
Да, гризачи сме! И ако нещо нас гризе, значи сме хора
На 12 октомври е премиерата на новия му филм - “Шекспир като улично куче”, след това тръгва по екраните на страната
- В представянето на книгата ви “Гризачи” пише: “Валери Йорданов - ХЪШ, актьор, сценарист, режисьор. Този сборник от “незаснети разкази” е дебютната му книга.” В такъв ред ли държите да ви знаят читателите и почитателите, г-н Йорданов?
Не “държа да ме знаят”, даже предпочитам да съм “инкогнито”, тоест - неизвестен или непознат. Най-приятно би ми било, ако читателят първо прочете разказите, а после си каже: “Чакай... Кой беше този?”.
Случвало ми се е да ме спират и да ме поздравяват с въпроса: “Много ви харесах в онази роля, как се казвахте?”.
Адски е приятно, защото помнят ролята и пиесата/филма, а не мен. Това е крайното ми удоволствие и усещам, че се превръща в “професионална и житейска” цел.
Защото “ний сме тук за малко и непоканени”, но можем за добро да променим нещо или някого... Деца сме. А ХЪШ е на първо място, защото според мен - не е нарицателно, професия или епитет... Това е вид и порода.
- Ето че вече сте и писател. Откога той живее във вас?
- Ще ви разкажа един мой детски “кошмар”. Той беше свързан с дядо ми, който всяка седмица носеше вкъщи торби с подбрани книги, усмихваше ми се на вратата, а очите ми се пълнеха с откровени сълзи, защото знаех, че много скоро това ще се повтори и че, преди да ме прегърне, ще ме препитва за прочетеното...
Книгите бяха писани от неизвестни за мен и връстниците ми автори, защото не подхождаха на възрастта ни, не бяха в учебната ни програма или...
бяха “зачеркната”,
забранена литература Много го обичах този мой дядо, но не разбирах защо държеше за изчета всичко това. Тогава не го разбирах.
Но приятелите ми също четяха от торбите му, питаха за още и после дълго спорехме и дискутирахме героите, сюжета, смисъла... Карахме се и се дуелирахме с личните си изводи и аргументи, на улицата или в нечий двор.
Много по-късно осъзнах, че всеки от нас е бил прав и истински. Защото споровете ни бяха в името на истината и тя е присъствала в нас от момента, в който сме отворили страниците и не сме се почувствали излъгани.
Не се изживявам, като “писател”, нито като “артист”... Търся и разказвам истината. Реалната, която ме е впечатлила.
- Защо кръстихте книгата си “Гризачи”?
- Не съм мислил дълго над заглавието - не повече от минута или... “седем свои вдишвания”. Така се казва последният разказ и точно той ми даде асоциацията за “татус”... на всички останали и недоразказани съдби в книгата и около нас. Да, “гризачи” сме. И ако нещо нас “гризе” - значи сме хора.
- Как ви хрумна да вкарате дядовци и внуци в този романтичен диалог?
- Случвало ли ви се е като дете да намерите в къщата на дядо си стар, ръждясал нож? Или предмет, който не сте знаели за какво служи, но ви е ставал изключително интересен? Обикновено ножът се хвърля и забива от малчугана, докато не се изкриви или дръжката му не се счупи.
Следва кратка тъга
и бърза забрава
И предметът става “любим” за два-три дни, слага се вечер под възглавницата и се носи като съкровище в джоба, докато детето не установи, че го е загубило някъде по поляните.
Следват същите - бързи “тъга и забрава”. И никога после това дете не си задава въпросите: “Откъде идваше този предмет? За какво и на кого е послужил? С какво е бил ценен и дали някога е послужил на някого, в краен и жизненоважен момент?”. Просто го губи и забравя в “поляната на своето детство”.
Първоначалната ми идея беше такава - да направя филм, в който да вървят паралелно историите на тези дядовци и внучета. Да се преплитат и да спорят помежду си и да са разказани чрез “пътя и значението на предметите” в тях. Сигурно затова ви се е сторило отчасти “романтично”. Защото всички ние сме прави и сме деца”.
- Какво целите с тази “хватка”?
- Приятно завръщане. Пълнокръвна свежест и памет. Най-хубаво е, когато човек се припомни и се види в миналото. Сам себе си.
- В края на книгата сте изредили имената на прототипите на героите в разказите. Защо го направихте?
- Нормално и най-човешко е да го направя... Тези хора са ми помогнали и възпитали, без да го знаят и искат - просто пътищата ни са се пресичали.
Възхищавал съм им се и подсъзнателно съм искал да приличам на тях. Поне отчасти. Имал съм късмета да ги срещна, помня ги и не съм ги “изгубил в поляните”.
- На мен вашите истории ми напомниха дивите разкази на Хайтов? В мемоарната си книга “През сито и решето”, той разказва как преписал един от тези разкази 17 пъти и нито един от вариантите не му харесал. Когато го написал в “аз стил”, тоест разказвач е главният герой, нещата потръгнали. При вас как беше?
- Обожавам истории, разказани в първо лице или, както вие ги наричате - “аз стил”. И в киното, и в театъра, и на книга - те ме карат да се чувствам “главно действащо лице” и по този начин по-инстинктивно и реално усещам случващото се.
То става мое. Става по-лично и за читателя, когато историята му е близка и асоциира в нея собствения си живот. Там няма лъжа и е вълнуващо! И само по този начин има смисъл да общуваме от “двете страни на едната страница”.
- Младите хора от новите поколения, забили нос в лаптопите, смартфоните и таблетите, ще вдигнат ли поглед, за да прочетат вашите истории?
- Не това ми е целта, но не ги подценявайте! Аз ги харесвам, обичам ги... Всъщност в тях ми е надеждата и съм сигурен, че ще се справят в живота.
Напоследък съм доста крайно настроен срещу всичките нападения, които младите хора понасят заради “незаинтересуваност”, “киберживот”, “липса на отговорност” или “презадоволеност”.
Защото тези деца имат своите проблеми и време, в което, ако ние растяхме, може би щяхме да сме се изгубили отдавна. А те ще се справят! Не искам да им преча или да правя излишна намеса - ще ги прочете този, който трябва...
- Няма ли снизходително да ги нарекат “скучни ретро истории”?
- Знаете ли, когато се подготвям, за да изляза в планината или сред хора - се стремя да ми е удобно и естествено, а не с въпроса “как ще ме възприемат”. Така е и с разказите.
А ако някой ме атакува с твърдението, че истинските истории, примесени с тиха конкретност и автохумор, са “скучни и ретро”, мога да отговоря:
“Ретрото е винаги на
мода.” А аз харесвам
“де-моде” - то
- Разказите са написани изключитено кинематографично. Предстои ли да бъдат филмирани, или поне някои от тях?
- Имам идея, но не бързам. Не преследвам шансовете си, ако се появят - ще ги поканя на гости. С мои колеги обявихме кастинг за сценарий, но трябва наистина да е добър, за да си заслужи усилията и пожъне вниманието. Вниманието на младите, защото без тях нищо няма смисъл.
- А виждате ли ги като театрален моноспектакъл във ваше изпълнение?
- Би било нескромно. Прекалено много автори харесвам, за да цитирам или играя единствено свои текстове. Бих се зарадвал, ако някой друг ги усети като негови и лични...
- “Хъшове” отново са на сцената след няколко години пауза. Как се чувства вашият Бръчков?
- Няколко години... и беше принудително. Заповядайте и ще видите. Всички са още там, дори тези, които вече ги няма.
- Липсва ли Чочо Попйорданов на страховития ви отбор хъшове?
- Не сме го “загубили в поляните”. С нас си е, от сърце и на всяко представление.
- Какво ново на творческия ви хоризонт като човек с много таланти?
- Предстои ми единствено това, което е зад мен. Прераждане на “Хъшове” - предстои нов дъх, за да се усъвършенстват и заживеят нов живот. Премиера на книга и филм - нов дъх, за срещата им с читатели и зрители...
И премиера на Спокойствието - дай Боже, всички да се отърсим от сковаващата тъга на земните трагедии, които ни затвориха в дъното на душите ни. Да приключат и да останат зад нас. А напред - хоризонт...