Морфов – от смолянското кабаре до стола на главен режисьор в Народния театър
Неговите “Хъшове” отново на най-голямата сцена у нас още тази вечер
В горещите летни месеци от Народния театър изтече новина, която изненада дилетантите, но бе приета с възнаградено очакване и огромна надежда от посветените в задкулисния сценичен живот. Новият директор Васил Василев създава режисьорска колегия, ръководена от главния режисьор Александър Морфов, с двама колеги - Диана Добрева и Явор Гърдев. Изумителен триумвират, който ще определя и реализира художествената политика на театъра. Така 30 години след идването си в София като театрален професионалист Александър Морфов видя над себе си само небе.
Впрочем неговите “Хъшове” отново са на сцената на Народния театър от днес, 10 септември, а той самият стъпва професионално в София с представление тип кабаре, създадено от него по време на работата му в Смолянския театър. Отива там след приключването с НАТФИЗ през 1990-а, защото в родопската трупа е работила неговата учителка от НАТФИЗ Юлия Огнянова. Спектакълът е по негов сценарий и е политически ангажиран. Осмива упадъка на политическите нрави на управляващата БСП, въвела практиката на маскирането на реалните проблеми с имитации на професионализъм, честност, морал.
Представлението предлага политически анекдоти с еротични асоциации, с песни и музика от Асен Аврамов и Юри Ступел и с текст от Брехт и от одеския сатирик на съветската власт Михаил Жванецки. Толкова е остро, че общинското ръководство на БСП забранява спектакъла. Директорът Райчо Гьорджев, театрал до мозъка на костите и почтен човек, влиза в болница, а на Морфов се обажда директорът на “Сълза и смях” Кольо Петков и му гарантира да играе без наем в салона му. Представленията минават с феноменален успех, а Морфов получава покана да работи в Театър “София”, най-демократичната сцена по това време заради дългогодишното управление на Кольо Георгиев и присъствието на драматурзите Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев и Първан Стефанов.
Когато Морфов постъпва в Театър “София” през 1992 г., директор там е Иван Кондов. Режисьорът предлага прощъпалникът му да е пиесата на Шекспир “Бурята” и Кондов, добросърдечен човек, съчувстващ като актьор на колегите си, му дава картбланш. На таблото на театъра излиза разпределение на ролите, където за най-важната роля на магьосника Просперо е определен Коста Цонев.
Минава големият актьор покрай таблото, прочита и пита: “Кой е тоя Морфов?”. Казват му: “Млад режисьор, талантлив, изобретателен и т.н.”. Коста Цонев отсича: “Бе я не ме занимавайте с глупости!”И мястото на актьор за Просперо остава вакантно. Подменят разпределението и за тази роля написват Досьо Досев. Минава Досев в театъра и пита: “Кой е тоя Морфов?” Казват му и сценарият с Коста Цонев се повтаря. Няма Просперо и това е! След няколко дни в емблематичното за студентите от НАТФИЗ кафене КЕВА на “Раковски” Морфов се засича с Николай Урумов, колега от НАТФИЗ. Учили са заедно в класа за куклени актьори на проф. Атанас Илков, където Урумов остава две години, преди да се прехвърли в драмата, класа на проф. Николай Люцканов. Морфов изплаква мъката си заради съдбата на проекта му “Бурята” и Урумов, който вече е актьор на Театър “София”, подробно обяснява мнението си за Просперо.
Колкото повече разговарят, толкова повече у Морфов се загнездва мисълта да даде на Урумов важната роля. Речено-сторено и представленията на “Бурята” стават голям хит в столицата. Морфов се легитимира като столичен режисьор с невиждан дотогава стил на работа – нова и умна концепция, облечена в омайващо зрелище, изпълнено с изненадващи трансформации на персонажите, като сънувани герои от приказки, където всичко е възможно.
А с Ники Урумов ще се срещнат още веднъж, когато и двамата са в трупата на Народния театър и режисьорът ще склони Николай да приеме ролята на Санчо Панса, след като титуляря Владо Пенев се отказва от нея след 4 години феноменален успех на спектакъла “Дон Кихот”. Владо пътува във Франция с постановката “Черното руно” на “Сфумато” и е изпълнен с енергия за новите театрални приключения. Николай едва сега разбира странното разпределение на Морфов - стопроцентния комик Кръстю Лафазанов е в ролята на Дон Кихот, а стопроцентният сериозен и дълбок актьор Владимир Пенев играе Санчо Панса, комична фигура от романа на Сервантес. Финалът на представлението открива тази загадка. Дон Кихот-Лафазанов е уморен и обезсърчен от несполуките си, захвърлил е доспехите, седи на земята и уверява оръженосеца си, че е самоизмама да вярваш, че можеш да помогнеш на унижените и потиснатите. Обаче Санчо Панса-Урумов, изпълнен с идеите на господаря си, му опонира горещо, после облича ризницата, грабва копието и започва да се изкачва по декора, стълба, виеща се нагоре като серпентина. На върха той се изправя горделиво изпънат и в лъчите на огненото залязващо слънце изглежда като храбър, решителен рицар. Николай разбира идеята на Морфов – важна е не само житейската максима, а и храбростта да я отстояваш докрай. Режисьорът Морфов показва как се визуализира един текст, но и как се отива отвъд тази визуализация.
През следващите години Морфов подарява на театъра най-интересните си постановки. Започва с “Дон Жуан”, използвайки текста на Молиер, оригиналите на Тирсо ди Молина и либретото на едноименната опера на Моцарт.
Той споделя, че не се интересува от мита за вечния прелъстител и няма какво да добави към него. Вниманието му е към тандема Дон Жуан – Сганарел, като цялостен образ от две страни – лошото и доброто, тъмното и светлото. Деян Донков (Дон Жуан) и Захари Бахаров (Сганарел) показват поведението на една и съща личност, изхвърлила от живота си зависимостите на обикновения човек – от семейство, религия, общество. Но тоталната освободеност на Дон Жуан буди у околните страх, отвращение, неприязън. Дали режисьорът не вижда в живота на Дон Жуан свои проблеми и питания? Така и ще бъде – в главния персонаж от всеки свой спектакъл Морфов ще набелязва черти от поведение, които би искал да следва.
Изборът на Донков и Бахаров е стратегически удар на Морфов и представлението ще живее 10 години при нестихващ интерес дори заради рекламите за извънтеатрални участия на двамата актьори. “Дон Жуан” печели без колебание “Аскеер” и “Икар” за режисура и за представление, както и за поддържащите Рени Врангова и Захари Бахаров. Морфов се запознава с необятните възможности на Деян Донков и го ангажира и за други свои постановки. Но вече притежава рейтинга да не му отказват най-големите звезди. С Деян е “Полет над кукувиче гнездо” (2010), с Камен Донев - “Животът е прекрасен” (2012), с Тео Елмазов и Пламен Пеев, стари негови приятели – “Вълшебна нощ”, и с мъжката част на трупата - “На ръба” (2015).
Междувременно в този период той прави грешката да приеме стола на директор на Народния. През 2015-а тогавашният шеф Павел Васев се пенсионира и културният министър Вежди Рашидов предлага мястото на Морфов, докато се проведе конкурс. Не минава много време и в трупата го намразват заради внимание само към “своите” актьори и липсата на диалогичност. Потънал в десетките бюрократични задължения, Морфов става все по-мрачен и нихилистичен към работата си на театрален шеф.
Режисьорът е типична фигура на световната сцена, произвеждаща театър на нови търсения, които незабавно стават образци за следване – извънредно талантлив и краен индивидуалист, толкова, че не се нуждае от съветници и законодатели, уязвим спрямо некачествената обществена ситуация, от която се интересува само доколкото може да му представи условия за свободно творчество и поносим живот. През септември 2015 г. Павел Васев, след като е напуснал директорския си пост в Народния, пише, че като съберем приходите от всичките спектакли на Морфов към посочената дата, цифрата надвишава 6 млн. лева. А през това време заплатата му е около 1000 лева. Както се казва, без коментар!
Когато шеф на театъра става Мариус Донкин, взаимната неприязън с Морфов избухва в скандал и режисьорът напуска театъра, за да търси реализация извън България. Информациите са, че поставя в руски театри в Москва и Санкт Петербург, а в Севастопол, на Петия международен кинофестивал, показва филма си по спектакъла “Хъшове”. Тази ситуация е абсурдна – един от най-добрите ни театрални режисьори живее като имигрант и продава таланта си извън България, докато у нас се задоволяваме със средни постановки в линията на правилната тиха художественост.
Да си качествен театрален директор, също е призвание и трудно, но благодарно се постига. Е, Морфов не е такъв. Но Васил Василев прави умен ход, назначавайки го за главен режисьор с поддръжници двама доказани висши постановчици. Изпълнени сме с позитивни очаквания!