Велислава Дърева, публицист: Пловдив - приказка без край
Многоезичен и многогласен, пъстър и щедър, шарен и звучен е родният ми град
Потърсихме хора, свързани с Пловдив - родени и още живеят в него или родени, но преместили се в друг град. Те разказват за Стария град, за близките си, за местата за мечти и, разбира се, за любовта си към неповторимия Пловдив.
- Вааско! Гюлфиее! Соломоон! Гарабеед! Михаалис! Велиславче!
Това са гласовете на нашите майки. Надвесени от прозорци и балкони, те ни призовават да прекъснем игрите, за да ни връчат по една филия с лютеница. Тези най-сладки призиви на света се носят меко и ласкаво над стръмната уличка, която започва от Главната, катери се нагоре, пълзи между северния склон на Сахат тепе и задния вход на театъра, спуска се стремително и стига до нашето училище, което после стана Радио-телевизионен център.
Отсреща до хлебарница “Корона” е редакцията - още не знам, че след време ще отключвам стъклената врата и ще се изкачвам по скърцащите дървени стълби. До редакцията - бръснарничката на чичо Аракел.
Чичо Аракел и леля Аракси (което означава щъркел) са майка и баща на Гарабед. Чичо Аракел ходи с една черна и една червена обувка, бръсне с бръснач и ни разказва за Ноевия ковчег, който спрял на планината Арарат.
Гюлфие и Гюлбахар са момичетата на чичо Гюлтер и леля Айсехел. Чичо Сами и леля Ребека са родителите на Соломон. Михалис е син на леля Атина и чичо Анастасис.
Пловдив е космополитен, многоезичен и многогласен, пъстър и щедър, шарен и звучен, пребогат и преизобилен с богове и народи. На нашата уличка цари безкраен празник. През цялата година между къщите сноват хора - носят на съседите безквасни хлябове и печени яйца за Песах, козунаци и червени яйца за Великден, баклавички за Рамазан и арменски сладкишчета.
Задната уличка е пълна с чудеса. Там пристигат платформите с театралните декори. Ние се промъкваме през входа за декорите и гледаме всички репетиции и представления. Магическо! Кой къде, ние в театъра. Знаем наизуст целия репертоар. След репетиция актьорите обичат да си говорят с нас, най-верните зрители. А потрябват ли деца за масовите сцени, ние сме! Артисти!
Под нашия прозорец на отсрещния тротоар лудият Мильо свири на окарина. Свири за мен. Аз вечно боледувам и той ми прави специални серенади. Христо Стефанов нарисува лудия Мильо, обаче свалиха портрета от изложбата. Обиждал нечии естетически критерии.
Сега пред широкото стълбище към Сахат тепе, е приседнал Мильо. От бронз. Пак обижда нечии естетическите критерии. Понякога даваме ухо какво си говорят възрастните. Политиката бистрят. Ама щом я бистрят тая политика, значи е мътна, казвам си. Така си е.
С татко често отиваме в ателието на дядо Златю. Винаги има нещо за помагане. Седя на едно трикрако столче, дядо Златю рисува с лявата ръка и си бъбрим безспир. Никой не разбра какво си говорят едно малко дете и един гениален художник, почти парализиран и почти безгласен. Само детето и художникът знаят.
Въоръжени с филии с лютеница, нашата знаменита тумба по къси панталони и гуменки на бос крак предприема любимото си пътешествие към Стария град. Следваме археолозите и реставраторите от разкопки на разкопки и от църква на църква, и знаем повече от всички историци и изкуствоведи. Даже Начо Културата казва, че знаем повече от него. В църквата е прохладно, приглушено и призрачно.
“Дойдохте ли, ангелчета? Сядайте и не търчете из храма. И не влизайте в олтара”, казва реставраторът. Ние тутакси се намъкваме в олтара. Реставраторът не ни се сърди, той е вълшебник, възкресява изпод пластовете на времето образите на Иисус, Дева Мария и всички светии и те засияват пред нашите ненаситни за удивления очи.
По калдъръма се задава отец Любен, сладкодумец е той, и докато ни наглежда да не направим беля, разказва по някоя притча от Евангелието. Когато отец Любен е в добро разположение на духа, а той винаги е в добро разположение на духа, отиваме в арменската сладкарница, дето е залепена за джамията.
Пристигаме тъкмо навреме, за да викнем хорово:
- Добър ден, чичо ходжа! Добър ден, чичо равви!
- Добре сте дошли! Хайде, че кафето кипна, а мастиката се простуди - казват ходжата и равинът.
Светкавично се появяват три филджанчета кафе, три накристалчени мастики и три чаши вода. За нас - ашуре и лимонада в шишетата с порцеланови запушалки.
Под прозореца на арменската сладкарница, дето е залепена до джамията, която е в подножието на Стария град, където е църквата, в която реставраторът поглежда в топлите очи на Богородица, засвирва окарина.
И като надникнете, ще видите на отсрещния тротоар лудия Мильо. И дядо Златю, изкривен като стара смокиня, преметнал фотоапарат през рамо. А Начо Културата пак хвърчи нанякъде. И тази история няма край.