Късметът отива при тези, които запрятат ръкави и копаят здраво, вместо да ходят за гъби в гората
Историята на украинското семейство, с което се сприятелихме през пролетта
Все не остава време да споделя как вървят нещата с украинското семейство, с което се сприятелихме пролетта — 3 малки деца, мама и татко -- и за което съм писал. А историята е хем интересна, хем показателна. Ето я, с няколко думи:
След като с помощта на приятели помогнахме да намерят апартамент, съдействахме както и с каквото можем, те тръгнаха по своя път, а ние със своите си ангажименти. Чувахме се отвреме-навреме да ги питаме как са, разбирахме, че са добре и толкова…
Но ето че преди месец те най-настоятелно ни поканиха на гости. Отидохме. Имаше борш, украински милинки(забравих думата), които Анна беше правила, барбекю, салати, диня и т.н…
Та ето как са минали тези няколко месеца за тях:
Сергей (с инженерно образование) опитал едно, после друго, докато се срещнал със заможен човек с къща в близко софийско село, почтен бизнес в София, а строял и малък хотел в планински курорт. Сергей започнал да помага с градинарство, грижил се за имота като домакин за всичко и спечелил доверието на бизнесмена, който след известно време предложил на семейството безплатно жилище.
Докато децата играеха навън, ние говорихме.
Анна казва, знаете ли, винаги съм мислила, че искам да живея на Запад, че като съвременен човек нямам някава привързаност към родината си и т.н… Колко наивно от моя страна. Тук попаднахме на добри хора и живеем добре, не се оплакваме от нищо. Но не е същото. Сега нямам търпение да се върна удома. Децата искат да са си вкъщи, в тяхната си стая, при баба и дядо. Не съм подозирала колко ще ми липсва дома.
Сергей пък добавя своята история. В новостроящия се хотел в Рила се налагало да се копае някакъв изкоп, а местните безработни не искали да копаят. Предпочитали да берат гъби из планината и я намерят, я не за 20 лв, но не им се копаело за 100 лева на ден. Затова той копаел. И казва: “копая, не ми тежи, копая пръстта, но, знаеш ли, пръстта не е моята пръст, не мирише по същия начин…” Анна се съгласява — “ето и тук сега градината не мирише както у дома, различно мирише”.
(И се сещам, че когато през 1997 в самия край на виденовата зима заживях в Охайо, първото, което ми направи впечатление тогава бе, че макар дърветата да изглеждаха същите, поляните същите, небето същото, те миришеха по някакъв друг начин, всъщност не миришеха. Най-вече пръстта не ми миришеше. Беше различна.)
Отново към украинците.
И двамата висшисти, квалифицирани, градски хора— а когато им отидохме на гости в това софийско село се грижеха за кокошки, гъски, за градината на човека, който им е помогнал.
Питам “Вие в Киев имахте ли животни?”
“Не. Като деца сме виждали кокошки при бабите си, но толкова.”
А се справяха отлично. И децата се забавляваха много да хранят пилета и патета.
Между другото, Сергей ми показа нещо интересно — окосената трева от ливадата на двора се събира и използва в лехите с домати, натрупва се около корените и така се задържа за по-дълго влагата. Но, казва, трябва да е към 10 сантиметра височко, за да задържа, не по-малко. Ние опитахме тук с нашите домати и мисля, че се получи. Челен опит.
Та, прекрасно “гости” беше. Едва разделихме децата накрая посред нощ.
Вчера пак се чухме. Казват, че дори ще успеят да отидат за няколко дни и на море. След това ще се местят в това планинско градче (умишлено спестявам подробности, заради “добронамерени” дребни души, каквито със сигурност има тук сред четящите) и ще живеят там всички, докато Сергей работи по хотела.
Децата ще учат дистанционно в Украйна, но и тук.
“Как са вашите там в Киев?”, питам на края.
“Добре са. Но на 24-ти август е Денят на независимостта на Украйна и всички очакват нещо ужасно да се случи…”
Та, това е ситуацията с нашите украински приятели.
И си мисля: Какъвто си бил там, откъдето си, такъв ще си останеш, където и да те запокити съдбата. Има и голяма доза късмет. Но той отива при тези, които запрятат ръкави и копаят здраво, вместо да ходят за гъби в гората.