Ива Стоянова: Случвало се е някой високомерно да ме нарече "акробатката", но стигнах върха в журналистиката
Щом успях да разтърся непоклатимата Нешка Робева, значи романът ми “Горда” се е получил
Ива Стоянова гради кариера в журналистиката над 25 г. Стига до най-високата позиция като управител на “Нова Броудкастинг Груп”, но си тръгва, след като компанията е купена от сегашните й собственици "Юнайтед груп".
Преди това е била програмен директор на Канал 3, изпълнителен продуцент “Публицистика” на ТВ7, водеща и продуцент на публицистични предавания, автор на документални филми, портрети, интервюта. Омъжена е, има дъщеря.
Сега пише книги - има две поетични и един роман, и преподава спортна журналистика в НСА.
- След дълги години в журналистиката издадохте първия си роман - “Горда”. Лесно ли е един тв журналист да стане писател, а и поет, г-жо Стоянова?
- От моя гледна точка – да, защото пиша поезия много преди да съм журналист.
- Какво се случи, след като напуснахте Нова тв, за да ви накара да посегнете към белия лист? Там бяхте на най-високата позиция - управител на “Нова Броудкастинг груп”.
- Аз винаги съм общувала с белия лист. Именно моите лични моменти пред него ми даваха сили в годините да успявам, да прощавам, да намирам смисъл, да пазя душата си цяла… След “Нова” да се отдам на тази моя страст, беше най-естественото нещо за мен. С позицията си на управител на най-голямата медийна група у нас аз наистина
постигнах своеобразен връх в кариерата си
и след него просто поех по нов път, към нови върхове.
- “Първи роман”, “лятна книга”, “история, която искам да се прочете на един дъх” - така определяте романа си “Горда”. Какъв е той и какво разказвате в него?
- Съдейки по отзивите на читателите, съм постигнала основната си цел – романът да се изчете на един дъх. За мен това винаги е значело, че една книга е хубава. Именно заради тази му лекота казах на литераторката Илиана Иванова, че романът ми е “лятна книга”, но когато тя го прочете, възкликна: “Иве, това е много повече от “лятна книга”. Разтърсващ е!”.
“Горда” разказва историите на две момичета – връстнички, които порастват в семейства с различен социален статус, с различни проблеми, с различна ценностна система. На една и съща възраст и двете се сблъскват с най-голямото си разочарование и решенията, които взимат, преобръщат живота им.
- Какво ви вдъхнови за роман? Има ли автобиографичен момент в книгите ви, или поне в заглавията?
- Романът е вдъхновен от действителен случай. Едното от двете момичета е реално, а и доста от другите герои в книгата са още сред нас. Романът обаче не е биографична книга и има нужното количество художествена измислица. Колкото до заглавието, да – горда съм, но не кръстих книгата на себе си.
- Кой беше първият ви читател, разчитахте ли на някого за кураж, докато пишете?
- Естествено, че първо споделих черновата със семейството си, но най-много се притеснявах и очаквах мнението за книгата ми от Нешка Робева, която също я чете, преди да я издам. Знаете колко е критична Нешка, до болка честна и както сама казва за себе си - “капризен читател”. Прочете романа ми за ден и половина и после ми написа толкова хубаво съобщение, че си казах – “щом успях да разтърся и развълнувам непоклатимата Нешка, значи книгата ми се е получила!”
Колкото до куража, аз съм достатъчно емоционален човек и постоянно си го нося. Така бях потънала в историята, че когато описвах драматичните моменти,
пишех и плачех едновременно
- Твърдите, че през стиховете нещата се казват по-лесно и по-директно. Какво и на кого казахте чрез двете си поетични книги - “Обичам те” и “Благодаря”?
- “Обичам те” казах на съпруга ми Иво, когато му посветих първата си стихосбирка за 50-годишния му юбилей. Изненадах и него, и приятелите си и всички ме окуражиха да споделя стиховете си с повече хора. Така се появи и вторият ми, но реално първи за книжния пазар сборник “Благодаря!”. С неговото заглавие благодарих на живота! Щастлива съм, че всеки, който прочете стиховете ми, намира нещо от себе си в тях, защото те наистина разказват живота ни.
- Мечтали сте си за писателска кариера, но ставате журналистка? Какво ви провокира?
- Да, винаги съм мечтала да пиша книги, но и винаги съм смятала, че това е занимание за по-късен етап от живота на човек. Тръгнах в журналистиката, защото харесвам хората. Интересни са ми, любопитна съм и искам да познавам едва ли не всички, да ми споделят, да помагам, защото медиите често са последна надежда. Никога няма да забравя първия път, когато усетих тази сила на доброто. Водех предаване в частен канал, който вече не съществува (Би Би Ти), и
провокирах зрителите да съберат пари за операция на момче,
пострадало в катастрофа, в която загубило баща си. Парите се събраха за два дни и един човешки живот беше спасен. В моменти като този обожавах журналистиката!
- Вече сте преподавател по журналистика. На какво учите студентите си?
- Преподавам в НСА спортна журналистика, която е и моята първа любов. Бях на 20 - на годините на студентите ми днес, когато станах част от редакцията на единствения по онова време спортен всекидневник - “Спорт”. Имах шанса да се уча от най-добрите в професията и сега, когато споделям опита си с днешните млади, имам приятното усещане за наследство и кръговрат.
- Били сте гимнастичка като момиченце. Какво ви даде този спорт, няма ли там много физическа болка?
- Като дете тренирах различни спортове, но постигнах най-големи успехи в спортната акробатика. Когато започнах да раста професионално като журналист, се е случвало някой високомерно да ме нарече “акробатката”, смятайки, че това ще ме обиди или че така ще елиминира всички други мои професионални и лични качества. Всъщност никога не съм се обиждала на подобно обръщение, напротив – гордея се, защото не съм просто спортист, а национален състезател и шампион. А когато постигнеш това на 18-годишна възраст, докато връстниците ти са в дискотеките, наистина е успех. Станах републиканска шампионка и дебютирах на световно първенство в годината, в която завърших 7-ма езикова гимназия в София като отличник на випуска. Как да не се гордея!? Знаеш ли, смятам, че няма друго занимание освен спорта, което така да възпитава характера в труд, постоянство и дисциплина. Учи те и да преодоляваш болката, но не само физическата. Най-ценният урок на спорта е, че те възпитава да превъзмогваш болката от загубата и неуспехът да те мотивира, а не да те срива. Когато съм падала, винаги съм се изправяла по-силна.
- Какво научихте от малката телевизия (Канал 3), където също бяхте шеф, и от голямата (Нова тв)?
- Канал 3 беше едно от най-големите ми професионални предизвикателства и удовлетворение. Успяхме не само да върнем живота на един изоставен, но традиционен канал, но и да го превърнем в най-добрата новинарска телевизия у нас. Постигнахме всичко с минимален бюджет, но с изключително отдаден, качествен и сплотен екип. Само за няколко години зрителите се научиха, че ако се случва нещо важно у нас или по света, ще си пуснат Канал 3 и ще го видят на живо. Канал 3 за мен беше семейство!
“Нова” ми даде мащаба, комфорта и отговорността на големия бюджет,
с който можеш да реализираш всяка една идея. Насладих се и на силата на голямата медия, когато в ковид пандемията инициирах кампанията “Заедно”. В нея екипът събра лични пари, за да помогне на нуждаещите се хора. Получихме писма от стотици семейства и успяхме да стигнем до всяко едно от тях. Дори вашият вестник ни отличи като “Достойни българи” в ежегодната си кампания за доброто. Това са отзвук и помощ, които с малкия канал е почти невъзможно да се случат, независимо колко е голямо желанието.
- Ще се върнете ли някой ден към журналистиката?
- Не планирам подобно нещо, но както се казва: “Никога не казвай “никога”!”.
- Какво се случва с медиите у нас? Какво виждате, когато сте отстрани?
- Не ми липсва да съм част от тях. Искрено се радвам на постижения на колеги. Понякога ги съжалявам, понякога ги окуражавам, защото не става по-лесно. Истината е, че журналистиката е достойна и прекрасна професия, която у нас пострада изключително много от нездрава конкуренция и липсата на сплотеност и себеуважение в гилдията. Това даде възможност професията да бъде използвана и дори опорочена. Има обаче много качествени колеги, които вярвам, че отстояват авторитета на българската журналистика.
- Как ще се казва следващата ви книга?
- Със сигурност ще съдържа името на легендарната Нешка Робева в заглавието, защото
от месеци работим с нея върху биографията ѝ
Това е новото и голямо предизвикателство за мен, защото, да опишеш живота на една от най-значимите българки в новата ни история, е огромна отговорност. Благодарна съм, че Нешка избра да сподели с мен своя път на спортист, треньор, политик и общественик. Нямам търпение да завършим книгата, но не смея да се ангажирам с време, защото животът на село така е погълнал Нешка в момента, че последния път, когато отидох, за да си говорим, тя директно ме заведе на нивата си, за да ме учи “как се сади пиперо”. А подхвана ли темата за тренировките с момичетата, тя ме прекъсва и възкликва: “Иве, чакай да ти кажа какво ново научиха кучетата и котетата ми!!!”. Освен със земеделие в момента Нешка се занимава упорито и с това да намери дом на всяко бездомно куче, което открие в селото си. Изучава и лозарство и стига да прочете изпратеното от мен чак когато свърши цялата работа, а тя на село рядко свършва.