Маргарита Хранова: Най-дълбоко ме вълнува семейството ми
Голямата певица отбелязва 70 години с турне. Надеждата й е в малкия внук - много е музикален
След 50 години на сцена Маргарита Хранова си е заслужила определените "звезда". Тя твърди, че е съвсем обикновен човек и за нея успех е любовта на публиката. Сред най-работещите изпълнители е, непрекъснато пуска нови песни, албуми, участва в проекти. Стане ли дума за конкурс, е обяснимият избор на всеки композитор, написал сложна песен. А тя им носи награди след това, най-често първи. Колко са, не знае. Както не е броила и изпетите песни - обобщава бройката им на стотици.
- Марги, отбелязвате 70-ата си годишнина с лятно турне. Какво да очакват феновете ви?
- "Вечните песни на България" върви от няколко години, като участниците в концертите се променят. Тази година с Йордан Караджов
ще отбележим личните си годишнини, и двамата станахме на 70 преди време. Ще изпълняваме обичани песни, както по-стари, така и нови. Датите се допълват непрекъснато, включват се нови градове, така че почитателите да следят личната ми страница.
- Получихте и подарък песен за годишнината си.
- Да, "Ти ела" ми е подарък. Много красива балада е. Музиката е на Милен Македонски. Човек, с когото създадохме наскоро негов авторски албум. Той продължаваше да работи и в един момент ме изненада с ново предложение. Каза, че е написал нещо много красиво, да го чуя. След това Косьо Филипов направи вълшебен текст. Така тази песен стана факт. Записвахме я, когато ми казаха, че това е подарък за мен за моя рожден ден. После Косьо се нае и намери спонсори да заснемем прекрасен клип. Много съм му благодарна. Защото, когато една песен е показана и визуално, тя стига до повече хора. Но покрай мен има и други нови неща. Издадохме поредния авторски албум, този път с композитор Иван Кръстев. Повечето текстове също са негови. Албумът се казва "Мелодия за двама", на първата пилотна песен, която направихме с Иван преди много години и с която спечелихме конкурса "Златен кестен". Така се отприщи нашето общо творчество. Доста неща създадохме с него. Една от песните ни е "Последен танц", която спечели първа награда на конкурса "София пее". След това направихме "Моя трудна любов", която пак спечели първа награда на този конкурс. Общо взето доста успешни песни има в този албум. Иван е много емоционален, прекрасен музикант. Завършил е при Парашкев Хаджиев, занимава се с диригентство, свири на цигулка, симфоничен музикант е. Затова прави
много музикантски песни, мен точно това ме грабна.
- Страшно много хора искат да работят с вас, само на прекрасния ви глас ли се дължи?
- Не знам. Преди всичко е гласът ми, но може би се дължи и на моята емоционалност. На прецизността, с която подхождам към работата си. На моята отговорност и на професионалното ми отношение към това, което правя. Всичко това ги кара да искат да работят с мен. Но по-скоро композиторите трябва да питате. С годините така стана, че напише ли някой трудна песен, веднага ми я предлага.
- Съдбата ли ви среща с авторите, с които работите?
- Може и така да се каже. Една много мила дама - Весела Атанасова, ме срещна веднъж съвсем случайно на бул. "Витоша" и ми предложи текста на "С обич". Ей така - на улицата. Помолих Иван да напише музика по този текст и той я направи. На улицата ни срещна случайността, а песента вече е в албума.
- Как се поддържа този глас толкова години?
- Не правя нещо кой знае какво конкретно. Просто се старая да се наспивам, да не пия студени напитки, а аз и не ги обичам. Ако съм болна, разбира се, се пазя. Наистина не правя нищо специално, това е дар божий. Може би защото постановката, с която пея, е правилна. И тя съхранява гласа ми.
- Това на опита ли се дължи?
- На всичко, комплексно е. Дължи се на ген, на подготовка, на правилната позиция на пеене. Но на мен са ми казали, още когато започвах, че
имам естествено поставен глас.
Че не е необходимо да ми поставят тончетата на съответните места. Това също оказва влияние. Разбира се, когато човек препее, трябва да спре да говори, да се пази. Тишината е най-добрият лек за гласа.
- Хъсът за работа и той ли е природно даден?
- Вероятно да. Защото толкова години вече съм на сцена и не е престанал да ме човърка. Да ме кара да работя, да искам да работя. Да искам да правя хубави песни. Макар че много от тях няма къде да се чуят, но това е моето призвание, моята работа, моята любов вече толкова години. Работя, защото обичам работата си. Наистина го правя с огромна любов.
- И то си личи в музиката, която правите.
- Дано, надявам се да е така.
- Как в този толкова жесток бизнес успяхте да съхраните и семейството си?
- С огромно желание, с любов, старание, компромиси, лишения. Важно е да има доверие и всеки да цени личната свобода на партньора си.
Задушена любов не може да просъществува.
С много, много преодолени трудности. Защото работата ми е едно, друго е да имаш семейство, деца, пък и внуци, да им обръщаш достатъчно внимание. Да отделяш внимание и на домакинската работа, да се съобразяваш и със съпруга си... Това не е лесна работа. Понякога се уморявам, но мисля, че се справям. И то много, много успешно. Успявам да нося всички дини под мишниците, но не знам докога ще мога. Дай Боже, да съм здрава и да имам сили. Аз съм мъжко момиче.
- Това, че работихте толкова години със съпруга си, помогна ли ви?
- О, как не. Той беше изцяло дясната ми ръка, особено в началните години от кариерата ми. Беше организаторът на цялата програма. Наемаше музиканти, занимаваше се с цялата бумащина. Да не говорим след това, като започнахме да пътувахме в чужбина, изцяло той правеше всичко. На мен ми оставаше да мисля само за пеенето си. Добре, че беше той, така успях да съхраня своята работа. А и не се деляхме много, отнасяха го децата. Благодарна съм на родителите ми, светла им памет. Те поеха грижата за синовете ни.
- Къде се намерихте с вашия Кирил?
- Запознахме се благодарение на Емил Димитров. Извикаха ме да изпея вокали на неговата песен "Писмо до мама". Кирил работеше за него тогава, караше лимузината му. Беше много красив, страхотно облечен, излъчваше аристократичност. Беше почти любов от пръв поглед.
- Тръгна ли поне някой от внуците по вашия път?
- Не. Двамата ми внуци от големия ми син избраха друг път. Единият завърши американския университет в Благоевград със специалност компютри и работи в ИТ фирма. Другият пък е в еврейското училище, играе и футбол. Много е добър, в отбора на "Септември" е, вече го извикаха и при мъжете. Дай боже, да се развива в тази насока, защото това е неговата любов. От малкия син имам един страхотен разбойник, на две години и половина. Голям бонбон е. Сега ни е най-голямата радост, идва ни често на гости. Разхвърля всичко за нула време. Много е забавен. Още е много малък, но в него ми е надеждата. Малкият ми син има пиано и свири за удоволствие. Додо седи и го слуша с огромно удоволствие. Да не говорим аз като запея. Ако се е заплеснал някъде, веднага идва и ме зяпва. Слуша ме с голямо внимание. Пея му песнички, той си тананика. При това много ритмично и музикално. Така че може да се пръкне нещо. Живи и здрави само да сме, ще видим.
- Повече ли се обичат внуци?
- А, не, няма как да стане това. Човек като обича, обича. Не може да е по-малко или повече. Не ги разделям. Обичам си и децата, и внуците.
- Младите изпълнители търсят ли съвети от хора с вашия опит?
- Да, търсят. Много често журирам конкурси за млади поп изпълнители. Децата идват, питат как са се представили, какво да направят, за да поправят грешките си. Имат желание да се развиват децата. Да ви кажа откровено, има много талантливи. Но не знам оттук нататък как ще се реализират, къде ще се реализират в тази наша малка държавица. Но им казвам да се борят, да правят това, което обичат, пък каквото ще да става. Трудно е. Пък и с тия пандемии през последните години всичко отиде по дяволите. Не знам какво ще става занапред. Дай боже, всичко да се нареди, както беше. Пък и по-хубаво да е.
- При толкова изпети песни имате ли си любими?
- Не знам колко съм изпяла, със сигурност над 600-700. Не съм ги броила. Имам си любими, разбира се. Има и любими на моите фенове, които настояват да изпея на всеки концерт. Например "Устрем", "Далечна песен", "Албена", "Звездна фантазия" на Найден Андреев. Много хубави песни направихме с него, светла му памет. Жалко, че си отиде толкова рано. Можеше още много красива музика да създаде. Той написа най-прекрасните песни в началото на моята кариера. Много сложни. Пея си ги винаги по концерти. Но "Устрем" си остава моята емблема, най-популярната ми песен. Някак много женска е. Така и не получи нужното признание. С нея взехме трето място в конкурса за песни на "Златният Орфей".
- Вашите песни са толкова сложни, че друг трудно може да ги изпее.
- Вярно е, не са лесни. Затова когато навремето пеех сложните песни на Найден Андреев, ми казваха: "Марги, ти си музикантската певица". Не знам защо така се е получило. От една страна композиторите ми ги предлагаха, защото знаеха, че ще се справя. А аз си ги обичах и влагах сърце в изпълнението им. Продължават да ме търсят за конкурси и фестивали да изпълня песните им. Защото ще се справя и с по-сложни неща.
- Харесвате ли съвременната българска музика?
- Не всичко. По-скоро не толкова музиката, а начина на интерпретацията й не харесвам. Забелязвам нещо странно - младите хора се опитват да пеят на български език с английски акцент. Подражават много, изключително много по стил на западната музика. Няма лошо, но трябва да се пее с ясна дикция. Аз лично не мога да им разбера думичките, какво искат да ми кажат. А посланието на песента е важно и то идва не само от мелодията, а и от текста. Има таланти, прекрасни гласове, но те по-добре пеят на английски. Има я тази тенденция. Явно така им е по-лесно. Защото на българки се пее трудно. Не може да се замазват думите, става грозно, няма естетика.
- То често и думите не са много за слушане.
- А, това също го има. Особено в рапа, но този стил не е моят, не го харесвам.
- Може ли нещо да ви накара да спрете да пеете?
- О, не, категорично не. Боже мой, не искам да спирам да пея. Само да не се случи нещо с гласа или със здравето. Това може да ме спре единствено.
- Кое е най-големият успех за вас дотук?
- Успехът ми е, че съм вече 50 години на сцена. И то във възходяща градация според мен. Не съм спирала не само да пея, а и да правя нова музика. За мен това е много важно. Имам си още своите почитатели, хората ме обичат. Успех е, че съм се съхранила като изпълнител. Че композиторите продължават да ме търсят.
- Колко поколения ви слушат?
- Сигурно 4-5. Зависи как родителите възпитават децата си. А и бабите им. Ако са ги възпитавали с нашата музика, с която сме ги карали да се чувстват добре, тогава и децата я харесват. Така че всякакви възрасти ме слушат, малки и големи почитатели имам. Мислех си, че няма как деца да ме слушат. А идват по концертите ми. Много мило и забавно е. В крайна сметка ние го правим за публиката. Оцени ли тя труда ни, значи сме си свършили работата. Имало е защо да се занимаваме с тази професия, да даряваме радост на хората.
- Сигурно ви липсват онези големи концерти от едно време?
- Ние пак ги правим като сега "Вечните песни на България". Е, не са тези концерти, които имахме преди. Когато правехме турнета по месец и пеехме всяка вечер в различни градове. Отиваме в Русе и след това обхождаме целия окръг, малки и големи населени места. Беше много забавно. Такива турнета вече няма. Много е трудна организацията им. Няма средства. Няма я тази централна организация, която се поемаше от "Концертна дирекция" на времето. Добре, че някой се заема да прави сборни концерти, та да се видим с колегите, да споделим музиката си с публиката. Намериш ли си спонсори, не е никакъв проблем да се направят големи концерти. Музиканти има, много са и все добри. Всичко опира до пари, а изкуството не е приоритет на държавата ни. Правила съм големи самостоятелни концерти и съм се зарекла повече да не го правя. Не е само да ходиш да се молиш, бумащината е страшна. Как да го кажа, обидно е някак. Не, няма да го правя повече. Когато ме поканят за някой проект като гост, с удоволствие откликвам. Защото не се налага аз да се занимавам с организацията. Наскоро от Врачанската симфониета имаше такава покана с Георги Милтиядов, прекрасен млад човек. Направихме прекрасно турне. Надявам се това лято да се възобнови. Имахме с Орлин Горанов един проект, може би ще продължим с по-друг тип песни с него. Има, има работа. С удоволствие приемам всяка покана. Това е моята работа, която все още ми носи много удоволствие.
- Защо не обичате да ви наричат звезда?
- Не обичам тази дума. Може би в очите на хората съм звезда и това няма как да не ме радва. Но аз съм съвсем обикновен човек. Да, животът ми е бил песен. И в пряк, и в преносен смисъл. Но и аз съм си имала своите драматични моменти, трудности. Моето семейство е нещото, което ме вълнува най-дълбоко. Затова казвам, че най-трудният момент за мен беше, когато мъжът ми получи инсулт. Пред очите ми, сама го закарах в "Пирогов". Нищо не знаех за тази болест, бях ужасена. Но той се оказа борец, за три месеца се изправи на крака.
- Питали ли сте се някога защо ви е било всичко това?
- Не, никога. Не съжалявам за нищо. По-скоро бях огорчена преди време, когато кандидатствах за пенсиите по заслуги. Сигурно е имало по-достойни от мен, но
поне да се бяха обадили да ми кажат, че не съм одобрена.
Надявам се да не се наложи да разчитам на пенсията си от 350 лева. Но винаги може да се случи.
- Страхувате и се от старостта?
- Не, не може да се страхуваш от нещо, което е предопределено от природата. Ще ми се да поживея повече на тази земя, но колкото ми е отредено, толкова. Само се моля да мога да попея още.
- На сцената се раздавате докрай, пазите ли нещо за себе си?
- Честно да ви кажа - не. Не съм такъв тип. Аз съм откровен и открит човек и всичко раздавам. Не мога да пазя за себе си. Директна съм. Опитвам се да не бъда до такава степен открита, но понякога не се сдържам и си навличам неприятности, след това се извинявам. И го правя най-откровено, ако случайно съм била нетактична. Ако обичам - обичам, ако мразя - мразя. Но пък аз не мразя. Не го мога това.
- Притеснява ли ви днешното размирно време?
- Бунтуват ме много неща. Живеем във време на размирици, на протести. Миролюбив човек съм, някак си ме плаши всичко това. Вътрешно ме травмира. Ще ми се да не се конфронтираме толкова. Хората станаха по-напрегнати, по-меркантилни. Естествено, без пари човек не може да живее, но духовното също е важно.