Ако си Ицо Хазарта, трябва да показваш среден пръст, ако си депутатът Петров - не бива
Социалните психолози определят доверието като очакване за поведението на другите според контекста
Средният пръст
Откакто дръзнали да строят Вавилонската кула и Господ разбъркал езиците, хората се опитват да намерят начин отново да се разбират. И ако с клатенето на главите ни за “да” и “не” наобратно на целия свят ние слагаме прът в крайния световен успех и объркваме чужденците още на границата, някои неща се разбират от раз където и да било и от когото и да било…
През последните години имаше няколко запомнящи се пъти, в които отговорен човек си позволяваше да покаже публично среден пръст. През 2018 г. тогавашният програмен директор на БНТ Емил Кошлуков го направи, докато водеше предаване по основния канал на телевизията. Година по-късно военният тогава министър Красимир Каракачанов си позволи да покаже среден пръст в ефир, но по кабеларка. Последното е селфито на Ицо Хазарта със среден пръст в Народното събрание на фона на протестиращите депутати от ГЕРБ. Но ако при първия може да се допусне, че е било заради загуба на самоконтрол, а при втория – заради хронична такава, то при най-известния рапър сред депутатите и най-известния депутат сред рапърите (защото и преди ги е имало в НС) ясно си пролича, че е съвсем преднамерено. Още повече – ако двата средни пръста, на Кошлуков и на Каракачанов, бяха по време на жив ефир, то селфито е преднамерен и осъзнат акт. А пускането му в мрежата изисква и технологично време, което може да се окаже решаващо за избора “дали изобщо”. Присъствието на камери наоколо е само вторично събитие. И повече от добре дошло! И за този, който го прави, и за самите медии.
Защо Ицо
Хазарта показа
среден пръст?
Възможните отговори са два: защото толкова си може или защото така е преценил. И понеже, макар и рапър, всички знаем, че е от онези, които са с добро образование, ерго – и добро възпитание, първата възможност отпада.
Откакто влезе в политиката, медиите се объркват и винаги, когато казват: “Депутатът Христо Петров”, бързат да добавят и: “…по-известен като Ицо Хазарта”. Но тогава, ако той е Ицо Хазарта, защо изобщо някой трябва да очаква да се държи като Христо Петров и да е учуден, че даже и възмутен, ако не го прави? Кой е Христо Петров? Вероятно, ако не във всеки вход, то поне във всеки блок на всеки квартал във всеки град и поне по двама във всяко село се казват Христо Петров. Но Ицо Хазарта е един. Не е “роден” за един ден и – естествено, няма пък да “умре” за два, я!
В края на 50-те години на миналия век канадският социолог Ървинг Гофман развива теорията за ролевото поведение, според която индивидът прави от себе си “закачалка”, на която – според случая, декора, реквизита, трупата и зрителите, ще закачи един или друг костюм, ще играе една или друга роля. Гофмановото “изпълнение на роля” се отнася за цялата дейност на индивида, която той извършва за даден период в постоянното присъствие на определени наблюдатели, като всеки се старае да повлияе на другия да възприеме ситуацията по изгоден за него начин, заради което и играе театрални роли – създава фиктивни, лъжовни образи за себе си, с цел да извлече максимална изгода от взаимодействието. И понеже имаме взаимни очаквания за съгласуваност на взаимоотношенията и взаимодействията – играем различни роли в съответствие с очакванията на другите. От една страна, какво очакват те, е допускане, което може да се окаже погрешно. Но пък от друга – създаваме си и илюзията, че ще предизвикаме най-благоприятното впечатление, за да извлечем (наша си) полза.
В този смисъл: когато си просто един от многото христопетровци, от тебе се очаква да спазваш приличие (поне доколкото можеш), когато обаче си Ицо Хазарта, където и да отидеш, каквото и да правиш, всички очакват да се държиш като Ицо Хазарта и едва ли някой си и помисля да очаква да се държиш като Христо Петров. Отделно, че ти самият трябва да мислиш постоянно и какво ще правиш след това, защото, ако излезеш от образ, публиката може и да не ти го прости... А както се вижда, Христо Петров е далеч по-краткотрайна роля от другата – Ицо Хазарта.
Палавият депутат
Световният рап се стреми да поддържа реномето си на улична, маргинална култура, правена от несретници без образование, без перспектива и живеещи във високорискова престъпна среда, и предназначена за хора като тях. Мнозина са такива. Доста са родени обаче далеч от гетото, в добри и заможни семейства, с добро възпитание и образование, но като деца са търсили как да се отличат, да се еманципират от родителите и средата си, да протестират. Трети са като онези попфолк певици, завършили консерватория с поп и джаз, но навреме осъзнали, че от “песните за маса” се печели повече. За тях това е просто бизнес. Поне според биографията си Христо Петров не е от първите.
Проблемите на Ицо Хазарта с ГЕРБ, но и заради ГЕРБ не са от вчера. Още през 2019-а рапърът публично “скъса” с тогавашната “Демократична България”, на която твърдеше, че симпатизира и за която гласува, заради упреците на десните, че е пял на предизборен концерт на партията на Борисов в Самоков. Обяснението му, че го е направил, защото иначе няма как да отиде да пее пред почитателите си в малкия град, беше, меко казано, любопитно… Оправданието му, че “и други го правят”, още повече ядоса не само десните, но и феновете му, при положение че – погрешно или не, заради някои от последните му песни те го припознаваха като “бард против статуквото”.
А статуквото тогава беше ГЕРБ. Още повече че в началото на дейността на този парламент той сам обяви, че е бил заплашван, ако подкрепя “Продължаваме промяната”. Логично беше да се допусне откъде е дошла заплахата и коя партия стои зад нея… Тогава в края на изказването си Хазарта каза: “моето място е тук, в този отбор! Аз вярвам в него и съм убеден, че той ще работи за България!”. Тогава стана симпатичен и на тези, които иначе го знаеха само по име. Със сигурност и прехвърли доста от личната си харизма към партията, чийто депутат е. Но последната му проява за пореден път показва един ясен на всички проблем на партийно ниво, който имат победителите от последния парламентарен вот: че са повече случайно събрало се множество, в което всеки прави “каквото сам си преценя”, отколкото наистина да са отбор.
Новата сюжетна линия – че дарява цялата си депутатска заплата за благотворителност, донякъде намали разочарованието. Но усещането, че беше някакъв “фокус със заек, изваден от ръкава” и пазен там “за черни дни”, си остава. Въпросът е какво още и колко още може да си позволи, за което да има скрити зайци в ръкава? И докога… Пък и защо изобщо?!
Политиката –
начин на
(зло)употреба
Въпреки че никой никога не го е потвърждавал, мнозина експерти по невербална комуникация убедено твърдят, че Маргарет Тачър е имала специално нает преподавател по актьорско майсторство, още преди да се кандидатира, и през цялото време, докато е била министър-председател на Великобритания. Всички сме гледали американски филми, в които главният герой политик работи буквално с цяла театрална трупа и още толкова PR експерти. Гледали сме и как там на политика и комуникация с избирателите ги приучават още докато са в гимназията, когато се кандидатират за органите на ученическото самоуправление. Българският политик обаче традиционно за имиджа се доверява на жената, а за пиара – на секретарката. Сегашните не са изключение. Но точно те – със заявката, че ще са нови, различни, че ще променят, попаднаха в капана, в който попадат всички набързо сформирани партии – да не си познават добре хората. Но освен че в редиците им се озовават хора с неискрени интереси, дори и най-добронамерените и лоялни към идеята на политическия проект имат нужда от структуриране на случайното множество, на което рискуват твърде дълго да приличат, ако не се появи добър организатор, който да разпредели ролите и отговорностите в групата. И който да контролира и да следи дори и това кой, къде, на коя медия и какво си позволява да говори. Това съвсем не е задължително да е както формалният, така и неформалният лидер, но по-често именно вторият влиза в такава роля. А по това, че политиците от ПП продължават да действат самостоятелно и често по едно и също време в различни телевизионни студиа да отправят различни послания, а лидерите – да действат реактивно, според ситуацията, може да значи, че битката за неформалното лидерство още върви.
Ние и властта…
Българинът освен че няма опит в политиката, няма опит и с политици. Няма и как. И хем гледа наследствените депутати в британския парламент и си представя как и тук трябва да е така, пък после се появи някой ро̀ден, който само това е работил почти от 10 ноември, и първата му реакция е: “Тоя не се ли наяде!?”.
Когато имаме малко информация за някого, го причисляваме автоматично в познати категории въз основа на няколко дадени атрибута. След това му даваме същото доверие или недоверие, което даваме и на останалите в тази категория, и встъпваме във взаимодействието по подразбиране. Психологията на личността традиционно схваща доверието като вяра, очакване или усещане, дълбоко заложено в личността, но социалните психолози определят доверието като очакване за поведението на другите според контекста. И понеже знаем, че “там всички са маскари”, който и да се кандидатира, той само може да ни изненада. Но по-често не го прави. Но тогава – защо се изненадваме от Ицо Хазарта?