Отпаднат ли фаталните 13% бонус за чиновниците, кой да вземе тези пари?
Икономически активните българи са с близо 900 000 по-малко, няма как администрацията да е колкото преди 10 г.
Идеята държавните служители да плащат осигуровките си не е нова. Ако новото управление иска да убеди бизнеса и гражданите, че основна ценност ще е прилагането на правилата еднакво към всички, тази привилегия трябва да бъде отменена.
На пръв поглед казусът изглежда формално-счетоводен – та нали за осигурителните фондове няма значение дали ще идват отделни вноски от работодател и работник, или само една – обща – за сметка на работодателя?
Към момента бюджетът заделя публични средства за осигуровките, които после директно прехвърля към НОИ и НЗОК, а служителите получават цялата брутна заплата по договор, без да дължат от нея осигуровки, а само данък върху дохода.
Привидно всичко е същото, но не съвсем – ето защо. На първо място, модерна данъчно-осигурителна система, която се приема за честна и справедлива от всички, се базира на общи правила, които поставят еднакви процедури при еднакви казуси.
Ако осигурителният ни модел казва на всички работещи, че вноските за пенсия, безработица, болест, майчинство и здраве се удържат както от работодател, така и от наетия, няма никаква логика това да не важи за част от наетите, при това – без никакво смислено обяснение.
Ако това специално изключение изчезне, най-малкото ще може коректно да сравним заплатите в частния сектор и тези на администрацията – сега чиновникът казва: “Вземам само 2000 лева”, само че при същата заплата по договор в реалната икономика работникът ще плати освен данък и осигуровки и нетният му доход ще бъде с 250 лева по-нисък.
Ако отменим привилегията, ще може да стартираме и обективен дебат по темата малко или много се плаща в администрацията – но за целта трябва да ползваме сравними числа. Да не говорим, че това изключение създава проблеми дори в самата администрация – знаем, че част от хората там са наети по трудов договор, а други са държавни служители, често работят бюро до бюро.
Специалният статут на едни обаче им дава едни 13% “бонус” при равна официална заплата – честно ли е?
От гледна точка на морала в политиката и управлението пък трябва да се замислим защо именно тези, които решават какви данъци и осигуровки ще трябва да плащат всички останали, са изключени от задължението да ги наложат върху себе си?
Точно по същия начин управляващи, които записват децата си без ред в детска градина и най-елитните училища, са напълно немотивирани да мислят за достъпа и качеството на образованието за всички останали.
Ако държавните служители започнат да плащат вноските си в същото съотношение като всички останали от същата категория осигурени лица, това ще “освободи” 12-13% от общия бюджет за персонал в администрацията.
Разбира се, ще има натиск тези пари да се прехвърлят автоматично към всички служители и да се запази старото положение. Но трябва ли да е така?
Лека-полека целият обществен сектор, в това число и администрацията, започва да “тежи” все повече на публичните финанси и като цяло на икономиката и пазара на труда. По данни на НСИ за септември 2021 г. наетите в изпълнителната власт са 98,6 хил., наетите в сектор “Държавно управление” са 114,8 хиляди, а целият обществен сектор – който включва здравеопазване, образование, култура, държавни предприятия и т.н. – 550 хиляди.
По предварителни данни през 2021 г. разходите за персонал в държавния бюджет са около 6,6 млрд. лева, в целия консолидиран бюджет – около 12,8 млрд. лева.
Ако сравним 10 години назад, общественият сектор през 2011 г. наема 563 хиляди - намаление с едва 2%; сектор “Държавно управление” и тогава е с около 114 хил. наети, а наетите в администрацията на изпълнителната власт дори нарастват с малко над хиляда бройки. Накратко – никаква промяна на макрониво, никаква тенденция.
В същото време НСИ обяви, че населението в трудоспособна възраст се е свило с близо 900 хиляди, или с 18,4%. Няма как при такъв спад в икономически активното население с лека ръка да приемаме липсата на по-решителни мерки за съкращаване и в публичния сектор, който по логиката си съществува, за да обслужва всички останали. Не е проблем отделните администрации да мотивират служители с по-високи заплати според свършената работа, знанията и приноса – но на макрониво това трябва да става за сметка на общото оптимизиране и намалението на броя на чиновниците.