Доц. Георги Лозанов: Реакцията към селфито на Панев и Пеевски - BG версия на cancel културата
Критиката не трябва да се превръща в четене на присъди
- Може ли реакцията сред редиците на “Демократична България” към Владислав Панев за селфито му с Делян Пеевски да бъде причисленa условно към т.нар. cancel култура, г-н Лозанов?
- Не бих казал, че това е типичен пример за тази култура. Обаче имаше елемент на натиск върху него. За да може да се причисли към тези феномени, остракизмът не трябва да има достатъчно аргументи, защото иначе е оправдана критика. А в случая няма причина за превръщането на това селфи в толкова сериозен повод за негативизъм към зеления депутат Владислав Пaнев. Във всички случаи това е един по-скоро фриволен жест, който иска да покаже Пеевски, който поначало бяга от публичност, в един публичен образ.
Така че това е реплика към поведението на Пеевски. А с последвалото напускане на Владислав Панев от ръководството на парламентарната група значи, че вече се изпълняват тези условия - от нещо, което само по себе си няма достатъчно аргументи за негативна реакция,
след това да има
сериозни
последствия
върху живота
на човек
В някакъв умален български вариант може да го причислим за такава култура.
- Тъй като този тип остракизъм засяга в по-широк контекст проблема за свободата на словото и изразяването, съществува ли риск той да се превърне във вид цензура?
- Да, има риск да се превърне. По тази линия фактически идва възмущението от т.нар. политически коректния език - всичко, което излиза извън него, често пъти става обект на такъв тип атаки, които са атаки само заради това, че си
си позволил
да излезеш
извън конвенцията
на политкоректния
език
Първо да кажа, че аз самият съм защитник на политически коректния език, защото има тъждество между език и мислене, както казва Хегел. И когато почнеш да говориш по толерантен начин с хората и да се съобразяваш, докато говориш за тях, това постепенно започва да влияе върху мисленето и общественото съзнание.
Но заедно с това именно за да е толерантен, в никакъв случай не трябва да се радикализира и да се превръща в някакво четене на присъди на хора, които си позволяват да имат различно отношение към малцинства, към стереотипи на поведение и др. Има риск този политически език да даде основа на такъв тип остракизъм. Когато се бориш срещу враждебната реч, не може самият ти да употребяваш враждебна реч - това са големият парадокс и голямата трудност на либералното мислене. То изисква да се противопоставяш на нетолерантността и словото на омразата, но не чрез тях.
- Това напомня за парадокса на толерантността, формулиран от философа Карл Попър, според когото, за да се поддържа едно толерантно общество, самото то трябва да има правото да е нетолератно към нетолерантните.
- Именно това е либерализмът - да успееш да не бъдеш нетолерантен по никаква причина.
- Кога се прекрачва тънката граница между градивната критика и другарския съд?
- Самата идея за градивна критика е също от времената на другарския съд. Не става въпрос за изграждане на критика - поначало модерната публичност е критическа публичност, т.е. всяко нещо се разглежда критически. И ние трябва да сме наясно с това - нищо не се приема на базата на собствената му същност, а трябва да бъде постоянно критически разглеждано, да се изискват аргументи, които оправдават съществуването му, и т.н. Защото в момента е широко отворена цялата публичност
и всяко мнение
започва да се чува
Това е много съществено в този момент, в който искаме да се предпазим от постистината, за да имаме критически рефлекс към всичко, което се чува. Но когато чрез тази критичност превръщаш другия в жертва и го виктимизираш за това, че той е различен или заради това, че мисли различно от теб - тук роля играе истината. Можеш да си критичен, но не да превръщаш различния във враг. Може да си критичен към неговите позиции, но не да го превръщаш в обект на срещуположна агресия.
Затова дискриминационни изказвания често пъти будят обратна дискриминация. Имаше и такива случаи - движението #MeToo е характерен пример за това. То почна като логична защита на жената и правата на жените и в крайна сметка получи широко одобрение по целия свят. Но това постепенно започна да се превръща в гонене на вещици.
Фактически, пакетирайки ги като защита на агресията срещу жените,
можеш да насочиш
омразата си към
всеки,
когото имаш причина да не харесваш или мразиш. Въпросът се свежда до това, когато критикуваш някого, дали имаш рационални аргументи, или просто използваш случая, че той, попаднал в слаба позиция, изказвайки свое мнение. Заради което всички му се нахвърлят. И то не толкова, за да постигнат отношение към него - то е само повод, колкото да постигнат една негативна солидарност.
Това е много тежък съвременен феномен. Солидарност не на база на общи ценности, цели, дори на общи етнически, религиозни или други характеристики, а основана на това, че заедно мразите. Тя дава едно чувство на превъзходство на хората и фактически крие комплекса за малоценност.
Защото чувството на превъзходство не е в резултат на повече собствени качества, а на базата на солидарност с други, с които мразите, и затова се чувствате неуязвими.
- А може ли да се обърне парадигмата - вместо авторитетът да диктува на тълпата, тълпата да задава тона на авторитета как да се държи в публичното пространство?
- Това вече е ставало - терминът за това е популизъм. Да гледаш по никакъв начин да не влезеш в противоречие с тази хипотетична колективна солидарност на омразата, защото това ще те смаже. След което почваш да си коригираш поведението - никога повече да не си правиш селфи с Пеевски. Въпреки че това е ирония и към самия него, защото вкарва в разговора темата що за депутат е Пеевски.
Важни теми се крият зад това, което си заслужава да се обсъжда, а не този остракизъм срещу този, който си е направил селфи. Следващите никога няма да си позволят подобен вид жестове, а това е цензурата.
- Има ли почва този вид култура да даде по-големи плодове в контекста на българската действителност за в бъдеще?
- Тази култура не е само политическа. Тя е преди всичко срещу брандове. Това са конкурентни войни, а в България няма честна конкуренция. Не сме като в американския бит на силно конкурентното общество.
Тук има доста задкулисие и доста странични елементи участват във формирането на йерархиите. А пък
cancel културата е
маркетингова
стратегия
по отношение на брандове и имиджи. Този използван механизъм, с който изкарваш тълпата, за да произведеш някакъв ефект, е характерен за силно конкурентно общество, в което конкуренцията има смисъл.
Ние сме силно неконкурентно общество, защото нещата се случват в повечето случай не на базата на публичния сблъсък на интереси. Просто нивото на конкуренцията ни не позволява използването на такива черни инструменти, характерни за истинската конкуренция.
И затова ми се струва, че тук скоро няма да се случи това нещо. Но парадоксално - ако се случи, това ще значи, че сме влезли в една по-развита фаза на тези отношения и ще сме излезли от патриархалното общество, което също има значение. Тук сме братовчедство, а в едно братовчедско общество не се случват такива работи.
CV
l Роден е на 26 април 1958 г. в София
l Завършва философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
l Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ. Гост преподавател в Нов български университет, НАТФИЗ, Пловдивския университет и Националната художествена академия
l Член е на регулаторния медиен орган от създаването му като НСРТ през 1997 г., след това в СЕМ до 2016 г., когато напуска месец преди изтичането на мандата му