Кратка история за пари и жени с аромат на кафе
Гошо имаше хоби. Сутрин след 10 обичаше да звъни на колцентровете на банките и да им обяснява, че има едни 300 хиляди евро, получени от продажба на имот, които иска да сложи на някакъв депозит. Но с положителна лихва. Ако може от онези нива, дето ги даваше КТБ през 2014-та, разбира се. И ги питаше какво могат да му предложат. Девойките от колцентровете винаги бяха вежливи и се стараеха да задоволят любопитството му. Разказваха внимателно, че лихвите вече са отрицателни и че в следващите 5 години вероятно няма да станат положителни. Че даже някои банки са премахнали депозита като продукт, защото хората май го бъркали с нещо, което гарантира положителна доходност и запазване на главницата. А в момента „депозитът“ всъщност гарантира отрицателна доходност и загуба на част от главницата. Затова веднага му предлагаха алтернатива на „стандартния“ депозит, която наричаха обикновено „инвестиционен“ депозит. Или някакви фондове. Гошо много се кефеше да се бъзика с тези момичета, като ги стряскаше с въпроси като:
- Откога банката взима „такса съхранение“, нали имате и такса за поддържане на сметка? Тази такса е процент и нещо годишно?! И няма таван?!
- Имате ли инвестиционен депозит за една или две години? Само за 7? И за 10!? Мога да тегля парите преди това, ако се наложи, нали? Не ли?! Защо?!
- Това не било всъщност банков депозит, а някакъв „сертификат“ на друга фирма, така ли? Какво значи сертификат? Структуриран продукт също нищо не ми говори. Тоест, вие всъщност ми продавате нещо чуждо, така ли?
- Инвестиционният ви „депозит“ гарантира ли главницата ми? Да? Чудесно, но ако си изтегля парите преди падежа? А, да, не мога да тегля, защото парите ми всъщност не са на депозит, а сте ми продали някакъв сертификат с падеж от 10 години. А не може ли да ми го изкупи банката? Цена от 90% от инвестираната сума за обратно изкупуване ми звучи като гаранция за 10% загуба, а не за 100% от главницата...
- Какво ще спечеля от инвестиционния ви депозит? Не питам по принцип, а колко точно на година? Не се знае ли? Защо? А колко ще спечели банката от това? Защо не можете да ми кажете, не е ли задължително да ми кажете какви разходи ще имам?
- Този „депозит“ в долари ли е? Ами ако доларът падне доста за 7 или 10 години спрямо еврото, няма ли да загубя много пари от това?
- Ако банката ми продава нещо чуждо, а не нейно, тя е всъщност брокер и сигурно взима комисиона за това. Колко е тя? Не знаете, или не искате да ми кажете?
- Значи, банката ми продава нещо, което се казва структуриран продукт или сертификат. Опаковано с панделка, на която пише някакъв „депозит“. Но не съвсем. Банката не знае какво точно има в това нещо, защото не е ваш продукт. И не знае дали и колко ще спечеля от него. Знае колко тя ще спечели обаче, но няма да ми каже. Сбърках ли някъде?
- Вие ме съветвате да инвестирам моите пари в това нещо, защото според вас това е най-подходящо за мен и мога да поема такъв риск, нали? Не ме съветвате? Момент, объркан съм – предлагате ли ми да го купя, или не? Предлагате ми аз да ви предложа на вас да ми го продадете? Тоест, вие по принцип не настоявате, но ако аз много искам, ще ми вземете парите, така ли? Трябва да декларирам, че аз купувам на свой риск и по свое желание и инициатива? Защо?
- Тези фондове на банката ли са? Не точно? Какво значи това?
- А за фондовете, дето всъщност не са на банката, банката гарантира ли главницата? Нито главницата, нито доходността? А какво гарантира банката? Как така банката няма нищо общо?
- Ако фондовете не са на банката, значи банката е брокер и взима комисиона при продажбата им. Колко е тя? Защо не можете да ми кажете, нали аз я плащам в края на краищата?
- Кои точно от тези двайсетина фонда ще ме посъветвате да купя? Бихте ли ми пуснали един е-мейл с препоръката ви? Нищо не можете да ми препоръчате писмено ли, защо?
- Аз нищо не разбирам от инвестиционни фондове, как да си избера сам от менюто ви? А, ще ме свържете с един колега, който ще ми обясни и посъветва какво да купя. Няма да ме посъветва, а само ще ми обясни? Добре де, няма да ме посъветва, а ще ми препоръча. Няма да ми препоръча? Момент, за какво ще си говорим тогава с колегата ви?
- Значи, аз все пак мисля да купя за 200 хиляди лева от вашите – ОК, не са ваши, а предлагани от вас – ОК, не са предлагани от вас, а от препоръчаните от вас – пардон, обърках се пак, от тези фондове, дето съвсем случайно могат да се купят от вашата банка. Какво трябва да направя?
За Гошо това си беше почти като секс телефон. Само че безплатен. Обичаше да докарва момичетата до състояние, в което те заекваха и тихо пъшкаха по телефона. При някои след десетата минута избиваха добре прикрити регионални акценти. Представяше си ги как прехапват устни и леко се потят. След разговора, който траеше обиновено 15-20 минути, Гошо свършваше винаги с думите „Благодаря ти, дарлинг, беше страхотна!“. После палеше усмихнат цигара на балкона на офиса си и удряше второто двойно кафе за деня. Но Гошо имаше проблем. Девиантното му поведение – въпреки че му носеше удоволствие само по себе си – всъщност бе видимата манифестация на този проблем, който го мъчеше от доста време. Почти от 6 месеца. Откакто първата банка му звънна, за да му съобщи вежливо, но все пак доста твърдо и неотстъпчиво, че върху парите му ще започне да се начислява „такса съхранение“. Известна още от медиите като отрицателна лихва. А Гошо имаше парички – беше разпределил по 100 хиляди евро в три банки и още 85 хиляди в четвърта. Те стояха в банките вече 2 години – откогато най-накрая успя да продаде едни 5 декара в Банкя, наследство от майка му. Парите стояха на едногодишни депозити с малка лихва, но при последното падежиране банките отказаха да ги подновят. И вместо това даже съвсем нагло му поискаха такса за „съхранение“. Отначало ядосано им каза, че ще ги изтегли веднага, като беше абсолютно сигурен, че това ще ги сломи и те ще го помолят да остане техен важен клиент, преподписвайки договори за депозити при около половин процент годишно. За негова голяма изненада обаче всички банки до една заговорнически му благодариха за разбирането и настояха да направи преводите по най-бързия начин. Това разбира се го затрудни значително. Гошо не искаше да слага повече от 100 хиляди евро в нито една банка – а в някои банки не искаше да слага и 10 хиляди – защото след 2014-та вече не вярваше на приказките на БНБ за прекрасното финансово състояние на банковия сектор в България. От друга страна, след 10-годишни усилия той най-накрая бе успял да продаде семейния имот и не искаше да чуе за нови инвестиции в недвижимости. Семейството му живееше в комфортно собствено жилище в добър софийски квартал. Притежаваше и стара къща в Банкя, която постоянно имаше нужда от ремонти. Но всеки месец, когато поглеждаше в електронното банкиране и виждаше „такси съхранение“ от няколкостотин лева, язвата го пробождаше остро. Или поне той си мислеше, че е язва. Отначало започна да звъни на колцентровете с искреното намерение да разбере какво друго може да прави с парите си. Но след десетина разговора въпросите му за т.нар. алтернативи станаха повече от отговорите. И постепенно обажданията му се превърнаха от необходимост в хоби. И един вид отмъщение. „Аз им плащам достатъчно скъпо за тези сесии“, мислеше си Гошо, псувайки мислено поредната месечна „такса“ на екрана си.
Мобилният му звънна точно докато отпиваше от кафето след поредната „сесия“. За момент се стресира, когато видя името на жена си на екрана – тя не знаеше за „хобито“ му и той някак си се чувстваше гузен. Въпреки че по принцип в тези раговори нямаше нищо нередно. Или поне така си повтаряше той след всяка сесия, докато пушеше цигара на балкона. „Котьо, намерих страхотна оферта за теб!“, чу я да чурулика. Това смрази кръвта му – последната оферта, която жена му бе „намерила“, бе за новото Audi E-Tron RS GT. Само 300 хиляди лева с базово оборудване. 375 с по-сериозен пакет. Тогава бе успял да отбие атаката с аргумента, че току-що бе подновил депозитите в банките и не бе добре да ги разваля. Жена му обаче вече знаеше за „проблема“ с отрицателните лихви и този аргумент нямаше да хване декиш. „Знаеш, че от доста време ти търся подарък за рождения ден“, продължи напевният глас от слушалката. „Намерих ти страхотен часовник – Drive de Cartier, в бяло злато, ултра тънък! Ще ти отива срашно на новото Audi, за което говорихме в началото на годината. В промоция е до края на месеца – само 35 хиляди, намален от 45!“. Гошо се олюля на балкона, но за щастие успя да се хване в последния момент за парапета, изпускайки чашката с кафе, която се разби на плочките. Ситуацията излизаше извън контрол. „Слънце, нека ти звънна след час, че точно влизам в една среща“, бе единственото, което успя да отговори приглушено. „Супер, много съм щастлива, че ти хареса!“, затвори сделката гласът от другата страна, „До после!“. Гошо погледна парчетата от чашата по плочките. Това бе любимата му чашка, която бе свидетел на поне 100 телефонни разговора с най-различни банкерки. За момент си представи, че това са отломките на семейното му щастие. Откакто продадоха имота, напрежението във фамилията видимо се бе покачило. Гошо имаше практично и консервативно отношение към парите – шопските му корени го караха да бъде пестелив и да трупа резерви за черни дни. Жена му обаче бе от Пловдив. Град, известен с по-широко скроени хора, които предпочитат да живеят като на кино, ако могат да си го позволят. А дори и да не могат. Въпреки увлечението си по разговори за пари с непознати жени Гошо все пак обичаше жена си и трябваше спешно да намери разумно решение на проблема с парите. Седна на бюрото си и извади лист хартия, на който реши да запише какво иска да направи с капиталите на семейството:
- Искам да имаме пари като се пенсионираме. Да си поживеем като хората на запад – пътувания, хубави хотели, такива неща. Поне едни 100 хиляди евро трябва да ни останат за тогава.
- Искам да платя за следването на сина в Холандия – той е амбициозно момче и заслужава. След 2 години ще трябват по едни 15 хиляди евро годишно за това. За 4 години общо 60.
- Искам да имам едни 30 хиляди евро за непредвидени разходи. Недай си боже да се налага да се лекуваме в чужбина или да се занимаваме с адвокати за нещо. Братовчедът все заплашва да ни съди за този имот…
- Искам жена ми да е доволна от живота. Без ексцесии. Ще вдигнем разхода на семейството с 15 хиляди евро годишно. За почивки, ресторанти, дрешки и разни глезотии.
- Добре де, ще вземем и нова кола. Няма да е звяр от бъдещето, но трябва да е нещо прилично и престижно, за да смачка жената самочувствието на приятелките. Нещо немско. До 50 хиляди евро.
- Искам да имам достъп до парите ни по всяко време. Тези блокировки в инвестиционни „депозити“ за по 7-10 години не са за нас.
- Искам да докарвам прилична доходност над инфлацията. При нисък риск от загуба. Ако си докарваме 5% годишно ще е супер – това са поне 15-тина хиляди евро. Ще можем да се поотпуснем с тях.
- Искам парите ни да не са инвестирани в България. Тук ни е бизнесът, имотите, всичко. Тази държава рестартира всеки 20 години. Не искам да ни върнат в първи клас. Трябва ни диверсификация на риска.
- Искам да работя с хора, които разбират истински от управление на пари. Не с девойки, които се опитват да ти пробутат нещо, което не знаят точно какво е, но имат спусната служебно цел за продажби.
- Искам да ми предложат нещо персонално направено като за нас. Не фондове от „меню“, които уж „сам“ си избирам, все едно съм в Макдоналдс.
Докато пишеше, погледът му бе привлечен от нещо, което колегата му гледаше на компютъра си на съседното бюро. По принцип не беше от тези, които надничат и любопитстват, но знаеше, че колегата има подобен „проблем“ като неговия. Той пък от доста време обмисляше да инвестира в имоти, но се отказа, защото прецени, че балонът в този сектор се е надул достатъчно и рискът да се загубят пари е вече твърде голям. С него често си говореха за тези работи. „Нещо интересно?“, прокашля се Гошо. „Чух думите риск и доходност, какво гледаш?“. „Един приятел е клиент на Експат и ми препоръча да ги потърся. Гледам техни материали. Управляват лични спестовни инвестиционни сметки. Добра алтернатива са на банковите депозити в тази среда“, каза колегата, като спря видеото. „И как изглеждат нещата?“, направи се на не много заинтересован Гошо, записвайки естимаро името на фирмата на листа пред себе си. „Доста прилично. Имат клиенти от около 40 държави. Работят от 15 години на пазара и са силно специализирани в това. Като големите частни банки на запад са, само че няма нужда да си милионер, за да си им клиент.“ Гошо бързо намери сайта на компанията в интернет: www.expat.bg.
„Експат Асет Мениджмънт е финансова институция, специализирана в управлението на личните и фирмените спестявания. Индивидуалната инвестиционна сметка при Експат е спестовен продукт, който се отличава с добра диверсификация, незабавна ликвидност, персонализирана стратегия според характеристиките и нуждите на клиента... Индивидуалните инвестиционни сметки са най-широко разпространеният начин за спестяване в развитите държави.” Под името на фирмата се четеше мотото й: „Сигурност. Доходност. Контрол.“
„Как по дяволите не съм разбрал за това до сега? И защо тези ги няма във фийда ми във Фейсбук?“ После се сети, че UBS, HSBC и Goldman Sachs също ги няма във фийда му. Премина за една-две минути през основните услуги на фирмата. „Днес денят не започна най-добре, но може би ще завърши както трябва“, усмихна се вътрешно Гошо. После бързо прегледа снимките на жените от екипа в сайта на фирмата. Усмивката му стана по-широка. „А тези дали имат колцентър…“, помисли си той, наливайки третото двойно кафе за деня. В чисто нова чашка.
Никола Янков е основател и управляващ съдружник в Експат Капитал – най-голямата специализирана компания в България за управление на лични и фирмени спестявания чрез персонални спестовни инвестиционни сметки.
Повече за услугите на Експат можете да научите на www.expat.bg.