Светослав Ставрев: Българинът не се бори с корупцията, а се мъчи да се намести в нея
- Започналата плахо промяна може да продължи и оздравяването ни като нация да се осъществи за 1–2 поколения, казва професорът по мениджмънт.
- Кой отключи тази плашеща инфлация, г-н Ставрев? Докога ще продължава с тези темпове да яде парите ни? Как да бъде спряна, или не трябва да бъде спирана, защото така се лекува икономиката?
- Инфлацията бе отключена от началото на XXI век със световните монетарни практики, наричани количествени улеснения, т.е. печатане на пари и вливането им в икономиката. Тези практики продължават и не се очаква скоро да спрат.
И инфлацията ще продължи да се подхранва на глобално ниво и да стига от вън до България. Срещу това няма национална защита. Но можем по-рационално да харчим парите си. А можем просто да ги усвояваме, с което ние винаги добре сме се справяли. Така към глобалните фактори за инфлация ние добавяме глупави инвестиции, корупция и подобни. Ако ги спрем, може и да укротим донякъде неоправдания ръст на цените.
- Цените на тока и на газа полудяха. Трупани с години проблеми, сбъркано управление, сблъсък на интереси, кражби или всичко, взето заедно?
- Всичко това, взето заедно. И то идва както от вън, така и от вътре.
- В този гигантски сблъсък на интереси малка държава като нашата има ли полезен ход и кой е той?
- Има и по-малки от България държави, където да се живее, е мечта на милиони хора от целия свят. Не защото те решават и глобалните проблеми, а защото отговорно решават своите, националните. А това означава да знаеш къде си, да си решил какво искаш да станеш, да знаеш как това може да стане, да имаш национални стратегически цели, да подготвяш редовно дневен ред, който да те приближава постепенно до тях, да изградиш работещи институции и да коригираш тяхното функциониране, когато не отговаря на вече поставените цели.
Да въведеш от горе до долу принципа за отговорност на изпълнителите за реално постиганите резултати. И да променяш, развиваш непрестанно и неотклонно съществуващите институции.
- През 2013 г. по-лек ръст в цените на тока свали кабинет. Сега граждански протести още няма. Но бизнесът твърди, че сме държава, пред която предстои колапс заради цените на енергията. Предстои ли?
- Не вярвам да се стигне чак до колапс. Глобалните пазари и регулатори по света и валутният борд у нас няма да го позволят. Но Кирил Домусчиев вече заплаши, че ще изнесе производството си в чужбина, където има по-ниски цени на тока. Тази заплаха ми звучи реално. Само дето цените на труда на Запад ще му обуздаят мераците.
- Други протести има, и то – о, чудо, някои предвождани от синдикатите, които дълго отсъстваха от тези битки. Какво ги изведе на улицата?
- Протестите се правят не от синдикати, а от заинтересовани политици и силни олигарси със съдействието на свикнали да им “услужват” синдикати.
- Работещи или неработещи са стъпките на кабинета към инфлация, цени, пандемия? Забавянето може ли да се окаже фатално?
- Изглеждат работещи, но са плахи. Много се краде навсякъде - в енергетиката, строителството, селското стопанство, екологията, държавната администрация, изобщо, където и да погледнеш. Неотклонно и със съдействието на държавата. Това съдействие трябва и може да спре безусловно!
- Как е възможно пред погледа на всички някои да присвояват каквото решат? Имате ли обяснение?
- Има, и това е културната предразположеност в страната ни да се присвоява чуждото и да се взема, без да се дава.
- Имате интересна теория за българина и корупцията. Обречени ли сме?
- За жалост, това не е интересна теория, а наименувана директно реалност. Ние някак нямаме навика да отделяме доброто от лошото, правилното от неправилното, приемливото от неприемливото. Затова не се борим с корупцията, навсякъде я има, а се мъчим да се наместим в нея – иначе ще се минем, а ние не харесваме това. Това не е обреченост, а заслуженост! Борбата с нея е много трудна и продължителна. Но все някога трябва да се започне!
- Преди години написахте кратка статия “А България продължава да се управлява зле”. Още ли се управлява зле? Защо?
- Нищо не обяснява по по-верен начин защо ние българите, не харесваме живота си, защо емигрираме интензивно от поне 20- 30 години , защо затъваме в демографска криза с белези на национална катастрофа, а в международните класификации се намираме като правило на края по всичко важно за качеството на живота.
Не можем да управляваме живота си както поотделно, така и още повече, заедно. Изглежда като съдба, но не е. Защото си я заслужаваме!
- Какво от портрета на българите ги обрича на тази съдба?
- Немарливи и невзискателни сме към всичко, с което се прехранваме. Отбиваме номера, отхвърляме работата и усвояваме парите. Откъдето и за каквото и да идват. Ако може, не участваме в правенето лично, но в разпределението на дохода сме суперактивни.
Привикваме към всякакви условия, които не харесваме, но които нито искаме, нито можем да променим. Защото това изисква усилия, съвместност и самоорганизираност, на каквито не сме способни, а предпочитаме да се махнем оттук, да се преместим някъде, където други някога са си свършили работата по-добре, отколкото ние у нас.
Това е вече институционална криза, прерастваща неотклонно в екзистенциална. Ако не проумеем, че ние заедно сме пряко или косвено отговорни за качеството на нашия съвместен живот заедно, никога няма да разберем защо цените на продуктите и услугите растат, а тяхното качество се намалява непрестанно, защо родителите ни изнемогват, а ние се разпиляваме по света, защо както и да гласуваме, все некадърници и разбойници ни управляват, защо нараства неразбираемо и умопомрачително социалното неравенство…и т.н.
- Наскоро излезе от печат последната ви книга “Текущо и вечно в управлението”, издадена от КК “Труд”, която е продължение на предишната “Човешката съдба: поотделно и заедно”. Да обобщите - какво ни казват те за живота ни?
- Ще опитам. Животът на практика върви по-зле, когато е зле управляван, т.е. рулетките на поотделностите се въртят дефектно, а случайно и ирационално протичат механизмите за вземане, субординация и координация на управленските решения - нашите, на тези около нас, под и над нас.
- Какво ви мотивира да пишете, след като нищо не се променя?
- Да пиша, е единственото, което мога. Не са две, а повече книгите, но не бройката им е важна. Важни са изводите от тях. Както и това, че на никого не му пука от тези изводи. Но всеки да прави каквото най-добре може, пък да става каквото ще. Изводите от последните ми две книги са кратки. Скенерът ни учи, че качеството на живота, който водим, зависи от две напълно безплатни и общодостъпни условия - честно и умно да си отговорим на въпроса какво да правим поотделно, не само за нас, но и за другите, за да бъдем и останем заедно с тях. И какво да правим за всеки от нас поотделно, когато сме заедно и искаме да останем заедно и в бъдеще.
Аз мисля, че у нас има само личен, в това число семеен, групов, корпоративен и т.н., но не и обществен живот, когато се дискутират идеи, оценки, намерения, варианти за решения и други подобни, отнасящи се до нашата заедност, а не поотделност.
Това е нещо съвсем различно от това да пледираш непрестанно за консенсуси, съгласие, единство, да предизвикваш референдуми и прочее. И в тези обсъждания участват активно съставките на гражданското общество, националните, етническите, съсловните и т.н. елити и лидери, каквито никой днес у нас не знае има ли ги въобще и кои са те.
- Ако се върнем към тук и сега, каква е личната ви прогноза след третите избори в една объркана, пандемична и следкризисна година?
- Надявам се, а и виждам някакви основания за надежда, че ако хората направят верния, т.е. изгодния им избор, започналата плахо промяна може да продължи и оздравяването ни като нация да се осъществи за едно - две поколения.
Не е сигурно обаче, защото инерцията е трудно преодолима, силите на статуквото са много големи, след дълги години безогледен грабеж културните ни детерминанти са хаотични и по-скоро вредни за желаното по-добро бъдеще на нацията. Но няма кой освен самите нас да обърне нежеланите тенденции и да наложи нови на тяхно място. Можем ли? Скоро ще се види!