Легендата Александър Шаламанов става на 80
Той е единственият ни участник на зимна олимпиада и световно по футбол
В средата на миналия век ските и футболът примамват като с магнит момчетата от софийския квартал “Бояна”. Редом с тях е и Александър Шаламанов-Шами, роден на 4 септември 1941 година. Пъргав, смел. Схватлив. Изпреварва и в двата спорта своите връстници.
Напредва скорострелно като скиор. Шестнайсетгодишен печели първата си шампионска титла в гигантския слалом за юноши. Следващите две зими е ненадминат сред младите и в трите дисциплини на алпийската комбинация. От 1959 г. се вклинява трайно при мъжете сред знаменитата самоковска тройка Георги Димитров, Петър Попангелов-старши и Георги Варошкин. Стартира с герба на България и на зимните олимпийски игри в Скуо Вали.
Подготвя се старателно за зимната олимпиада през 1964 г. в Инсбрук. Напредва и във футбола.
Разговор с
председателя на
Централния
съвет на БСФС
Стефан Петров
променя
съдбата му
Ръководителят на спорта в България изразява мнение, че той е “необходим повече на футбола”...
Александър Шаламанов се сбогува със снежните писти. Натрупал е самочувствие във футбола. Като играч на “Левски” (тогава “Динамо”) е републикански юношески шампион за 1957 година. След това – в дублиращия отбор на “Славия”, после в казармата. През 1962-1963 г. в два мача е десен защитник на ЦСКА. Треньорът Крум Милев-Палаврата твърди, че “може да играе във всеки отбор по света”, и се опитва да го задържи в армейския клуб, Не! Младият футболист се завръща в “Славия”.
Втората половина на 1963-а е изпълнена със заслужени и незабравими събития за Александър Шаламанов. На 10 септември “Славия” сразява с 2:0 “Ботев” (Пловдив) във финала за купата на Съветската армия (тогава национална купа). Към края на същия месец пак на стадион “Васил Левски” България порязва с 1:0 Франция в двубой за ІІ европейско първенство. Това е дебют за защитника в националния отбор. Към края на сезона
е избран за
футболист
номер 1
на България
в годишната анкета на вестник “Футбол”. Няма друг с толкова главоломен старт на футболната ни сцена.
Неговата игра носи белега на някогашната бразилска школа. Техника. Подкупваща лекота. Неочаквани ходове. На терена всичко у него е като дар от Бога. И не само! Без труд не може.
При всеки повод споменава с добро своя пръв наставник в “Славия”: “Тренираше ни чудесен човек – Анастас Ковачев-Кълвача. Много ерудиран, възпитан. Толкова треньори съм имал, но друг като него не съм срещал. Благ характер. Няма да повиши тон, да нагруби. Тичаше и той на тренировките наравно с нас. Обясняваше всичко спокойно, с познание. С уважение към футболистите. Ръководството го освободи “по здравословни причини”. А той се чудеше: “Нищо ми няма. Здрав съм!” Така се разделихме с него.”
От пролетта на 1964 г. помощник-треньорът и повече от десетилетие знаме на “Славия” като футболист Добромир Ташков-Мирко застава на треньорския пулт. Под негово ръководство отборът печели два пъти купата на Съветската армия след 3:2 над “Ботев” (Пловдив) и два сезона по-късно след 1:0 над ЦСКА.
Александър Шаламанов споделя: “Изграждахме отбора, който в продължение на четири сезона ни донесе и други успехи – три пъти трети и веднъж втори в първенството на България. Бяхме колектив. Събирахме се след мач, след тренировка.
Бяхме едно цяло! Наблюдавам сегашните футболисти. Играят, печелят или губят. Футбол е... От съблекалнята – в колата. И всеки в различна посока. При нас не беше така...”
Той е утвърден национал. Пази свежи спомени за почти всеки мач. Редица от тях са съдбовни за българския футбол. На 25 декември 1965 г. на стадион “Комунале” във Флоренция е допълнителният трети двубой с Белгия за място сред 16-те отбора на световното първенство в Англия. В последния двубой между тях без участието на Александър Шаламанов нашите катастрофират с 0:5. В Италия с почти напълно подновена единайсеторка преодоляват и психическия кошмар от конфузията в Брюксел. Крайният резултат е 2:1 за България.
Шами разказва: „Белгийците бяха много сигурни, че ще вземат мача. Не се съмняваха! Бяха организирали вечерта да им пее прочутият Салваторе Адамо, който е с белгийски корен. Бихме ги с 2:1. Заслужено! Теко Абаджиев и Митата Якимов играха отлично в средата на терена. Страхотни бяха и двамата.”
Настроението след световния турнир в Англия е коренно противоположно. В първия мач нашият отбор отстъпва с 0:2 пред Бразилия. Футболистите играят мъжки и загубата им е посрещната у нас почти като победа. Александър Шаламанов е в състава и в следващата среща с Португалия. И злополука – 0:3, след което той чистосърдечно признава: “Надиграха ни. Всъщност сами се бихме. Пак автогол. Пак пропуски пред вратата. Пак нелепи неща… Никой не ни е виновен. Не бяхме подготвени както трябва!”
В индивидуален план той играе равномерно и силно през целия сезон. В края на 1966 г. за втори път е футболист номер 1 на България.
1967-а може би е върхова за него. С четири победи, две равенства и без загуба националите ни се класират на първо място в квалификационната група на ІІІ европейско първенство, като изпреварват убедително Швеция, Португалия и Норвегия. “Славия” се представя чудесно на международното футболно поле
и е първият
български отбор,
стигнал до
полуфинал на
европейски
клубен турнир
– за купата на носителите на национални купи, където отстъпва достойно с по 0:1 в двата мача пред шотландския “Глазгоу Рейнджърс”.
Изявите на сърцатия български защитник привличат вниманието и в чужбина. 29 специалисти от 14 държави определят единайсетте звезди на Европа за 1967 г. в анкетата на белградския вестник “Спорт”: Лев Яшин (СССР), Александър Шаламанов (България), Джеки Чарлтън (Англия), Джачинто Факети (Италия), Франц Бекенбауер (ФРГ), Боби Мур (Англия), Игор Численко (СССР), Еузебио (Португалия), Флориан Алберт (Унгария), Боби Чарлтън (Англия), Джордж Бест (Северна Ирландия). Най-много гласове получават Александър Шаламанов и Боби Чарлтън.
Българинът има основание да се гордее с още нещо: “През 1967 г. получих купата за индивидуално спортсменство на вестник “Земеделско знаме”.
Знам, че като
ритнеш друг,
ще го боли,
ако те ритнат –
и тебе ще боли
по същия начин
Защо? Как да ритам Котето Котков от “Локомотив” или Сашо Костов от “Левски”? Па и кой да е друг футболист! Нали сме хора, приятели.”
Шест сезона по-късно получава за втори път същата купа.
Изпъква и с рядко по онова време явление – чудесно изпълнение на шпагати. Прави ги елегантно, красиво. Без капчица бруталност. Припомня с удоволствие миг от победата в София на 26 ноември 1967 г. с 1:0 над Португалия за европейско първенство: “Решаващ мач. В защита взехме предохранителни мерки за опазване на Еузебио. Като го изпуснеше Бобата Жечев, веднага го подхващаше “макето” Гаганелов. Мира не му даваха. Веднъж той проби откъм моята зона на игрището и започна да се надбягва с мене. Направих шпагат. Отнех му топката. Чисто! Еузебио ми подаде ръка. Поздрави ме. Целият стадион го възнагради с аплодисменти за кавалерския жест. Такива неща не се забравят никога.”
През април 1968 г. националите ни записват най-успешното си представяне в първенствата на Европа – пето място. След 3:2 в София с бъдещия шампион на континента Италия и 0:2 в Неапол.
По онова време България има доказано силен национален отбор. Очакванията от световните финали през 1970 г. в Мексико са огромни, но… Две загуби и измъчено равенство с Мароко.
Анализът на Александър Шаламанов е красноречив: “В трите мексикански мача – едно и също. Съсипваща умора.
Разрешаваха ни
да пием само по
триста грама
вода на ден
от малки бутилка за всеки. Прекалено оскъдно. Вместо да е обратното в оня летен пек. Загивахме. При нормално тегло 72-73 килограма се върнах в България 68. Едва ходех… Безумията с режима ни притискаха още през зимата. Тренирахме на Белмекен при надморска височина 1800 метра. За мачовете слизахме във Велинград на 500 метра. В автобуса Начко Михайлов повръщаше на острите завои. Пълна щуротия.”
Александър Шаламанов приключва състезателната си кариера през 1974 г. с 236 мача в “А” група, 42 (3 пъти капитан) в “А” националния, един в “Б”, 3 в младежкия и 4 в юношеския отбор на България. Рекордьорът със 76 мача като треньор на националите Стоян Орманджиев-Пашата го посочва за най-добрия десен защитник в историята на българския футбол.