Радосвет Радев: „Дарик” тръгна с 350 000 долара, сега струва колкото човешки живот
"Това е една моя мечта, която може да се слуша" - така с треперещ глас Радосвет Радев обявява на 21 януари 1993 г. в ефира старта на своето си радио - "Дарик". И до сетния си ден е негов собственик и изпълнителен директор.
Години по-късно няма да спре да повтаря, че "Дарик радио" струва "един човешки живот".
Когато създава радиото, цялото оборудване струва към 350 000 долара, което е много сериозна сума за 1993 г. "Собственикът на медия печели един-единствен път - когато я продаде. Поради тази причина, тъй като аз съм единственият, който още не я е продал, едва ли мога да бъда много компетентен", отговаря след години Радев на въпроса дали продава "Дарик".
Никога не го направи, дори не е и преговарял за евентуалната продажба на радиото. Беше изградил свой начин на работа, за да може "Дарик" да оцелее, тъй като през последните години радиорекламата рязко намаля. Така всеки водещ и автор в радиото получи възможност сам да търси и да преговаря за реклама - намери ли, прави предаване.
През последната година беше благодарен за мярката "60 на 40". "Без нея нямаше да мога да задържа хората в радиото, нямаше да има с какво да им плащам, а сега екипът все още е с мен", каза той преди няколко месеца пред "24 часа".
"Силно емоционално обвързан съм не толкова с бранда „Дарик”, колкото с хората, които го правят. И знам, че част от моите грешки, които съзнателно правя, друг собственик не би ги позволил. Много от тези хора трябва да си отидат, а те не го заслужават. Щастието не е само в цифрите на парите. Тези хора са част от „Дарик”." Така Радосвет Радев обясняваше защо няма да продаде радиото.
И често обичаше да си спомня как медията му винаги намира начини да оцелее именно заради хората в нея:
"Тази моя мечта - да имам радио, се случи, защото имаше с кого. Стотици хора минаха за тия години, за да е „Дарик” това, което е сега. Всички знаят какво беше през януари 1997 г. В края на месеца се изплащаха заплатите. Радиото няма една стотинка, левът е станал 3000 за един долар, заплатите са 10-15 долара. Говорих поотделно с всеки от шефовете на програмата и рекламата на регионалните офиси, които имаха задача да направят рекламни договори на бартер за храни. На 25-о число хората си получиха заплатите, защото бяха лесни за плащане - по 10 долара, но всеки всъщност получи торба с храни - захар, брашно, кокошка, кори. Всичко това пристигна организирано. Тогава може би съм бил с най-големия страх, че радиото фалира, но съм бил най-щастливият човек заради случилата се пред очите ми взаимопомощ."
Според Радев да се прави радио, е нервной, защото то е най-коварната медия. "Тук нямаш минута, в която да е приключила продукцията. Ти си на конвейера на света и на живота, той върви ужасяващо. Дори колегите в телевизията могат да пуснат един турски сериал, през който да си вземат въздух. Най-масовата представа за радиото е един футболен мач. Но той свършва за 90 минути. А светът в момента е един футболен мач, който няма край. Това е радиото."
Още когато получава лиценза през 1992 г. - шест месеца преди да тръгне радиото, Радев заявява, че ще прави информационно радио. "Аз и екипът - част от мои колеги от държавното радио, не можехме да направим друго. И да искахме, щяхме да направим лошо музикално радио примерно. Просто защото с изключение на Ники Кънчев, който имаше експертиза за онова време, друг не разбираше. Даже първите 4-5 години имахме много рецидиви в трайните несполуки да направим добри музикални предавания. Защо нашето остана, а другите - не, нямам представа. Има един момент особено в ранния български капитализъм, тука цитирам Андрей Райчев, който казва, че сме били във фазата на самозванския капитализъм. Някой се събужда, казва: "аз съм банкер", и никой не му казва: "абе ти не ставаш за такъв". Ние горе-долу така се заявихме като информационно новинарско радио. С времето обаче това самозванство започна да се пълни със съдържание и по обратен път вече генераторите на новини сами се обаждат - стана това и това."
Радев никога не е бил самодоволен медиен собственик. Напротив, следи с притеснение появата на всички конкурентни форми през годините. Тръгне ли нещо ново, той спира между седмица и месец да слуша „Дарик”, за да чуе конкуренцията. "После разбирах, че провалът е предизвестен", разказваше с усмивка години по-късно, когато името "Дарик" се утвърди като синоним на една от най-качествените медии у нас.